Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 61

— О, стига. Не може ли да почака, докато потеглим?

— Не може, защото трябва да платим за счупения прозорец. Снощи го счупи. Но не помниш, нали, Деймън?

Деймън се втренчи в нея. Елена остана с впечатлението, че отначало се изкушаваше да се разсмее. Но след това го налегна подозрението, че тя е полудяла.

— Говоря напълно сериозно — увери го девойката, след което той стана и се запъти към прозореца. Имаше вид, все едно искаше пак да се превърне в гарван и да литне през него. — Деймън, да не си посмял да литнеш нанякъде, защото има още да си говорим.

— Да не би да съм сторил още нещо, за което не си спомням? — Деймън се подпря на стената и зае една от типичните си арогантни пози. — Може би съм разбил няколко китари или съм оставил радиото включено до четири сутринта?

— Не. Не точно това… поне през изминалата нощ — отрече Елена, като отвърна поглед от него. — Говоря за друго, случило се в други дни…

— Като например опитите ми да проваля това пътуване — лаконично довърши вместо нея той. Вдигна очи към тавана и тежко въздъхна. — Може пък да съм го направил само за да остана насаме с теб…

— Млъкни, Деймън!

Откъде се взе това избухване? Е, знаеше, разбира се. Заради чувствата й от снощи. Проблемът бе, трябваше да изясни още няколко спорни въпроса — при това съвсем сериозно, ако той се съгласи да разговарят. Най-добрият начин да се справят бе да го подтикне не към размисъл.

— Мислиш ли, че твоите чувства към Стефан… хм, напоследък много са се променили? — поде Елена.

— Какво?

— Мислиш ли… — ох, колко трудно бе да гледа черните му очи с цвета на безкрайния космос. Особено след като снощи искряха с десетки хиляди звезди. — Мислиш ли, че си започнал да го възприемаш по-различно? Например да зачиташ желанията му повече, отколкото досега?

Сега Деймън я изучаваше открито, също както и тя него.

— Ама ти сериозно ли? — усъмни се той.

— Напълно съм сериозна — увери го Елена и с върховно усилие на волята възпря напиращите сълзи.

— Миналата нощ се е случило нещо — констатира Деймън замислено и се вгледа напрегнато в лицето й. — Познах ли?

— Да, нещо наистина се случи — потвърди тя. — Беше… беше повече като… — Не можеше повече да понася това напрежение. Въздъхна отчаяно и с това се издаде.

— Пак ли Шиничи? Шиничи, che bastardo! Imbrogiione! Този крадец! Ще го убия, но бавно! — закани се Деймън и закрачи гневно. Внезапно застана зад Елена поотпусна ръце върху раменете й, а в следващия миг вече крещеше ругатни през прозореца, но после пак се върна при нея, за да хване ръцете й.

Но само една от всички тези думи впечатли Елена. Шиничи. Китсунето с черната коса с червени краища, което ги бе заставило да се лишат от толкова много, само за да им подскаже къде се намира килията на Стефан.

— Негодник! Простак! — Елена престана да слуша ругатните на Деймън. Значи беше истина. Изтеклата нощ е била изтрита от паметта на Деймън, изцяло заличена от паметта му също както периодът, през който тя му беше въздействала чрез Крилете на изкуплението и Крилете на пречистването. Ала тогава той се бе съгласил. Но да му отнеме спомена за изминалата нощ — с какво още го ограбваше проклетата лисица?