Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 49
Л. Дж. Смит
Не усети кога заспа.
В съня си се движеше много забързано. Всичко наоколо тънеше в полумрак, но Елена разбра, че се спуска надолу сред някаква гъста сива мъгла. Разтревожи се, че отнякъде долитаха гневни гласове и се караха заради нея.
— Да й дадем втори шанс? Вече говорих с нея за това.
— Но тя нищо не помни.
— Това няма значение. Всичко, дори и неосъзнато ще остане в нея.
— Ще покълва в нея… докато настане време да узрее.
Елена нямаше представа за какво ставаше дума.
Ала после мъглата се разсея, облаците се отдръпнаха, за да й сторят път. Тя продължаваше да се спуска надолу, но все по-бавно, докато накрая се приземи нежно върху поляна, обсипана с борови игли. Гласовете бяха замлъкнали. Тя лежеше върху земята в гората, но не беше гола. Беше облечена с най-хубавата си нощница, от истинска дантела, оригинална, френска, от Валансиен. Заслуша се в тихите звуци на нощта, дочуващи се наоколо. Изведнъж аурата й реагира, както никога досега.
Подсказа й, че някой се приближава към нея. Някой, който й донасяше усещане за безопасност в топли и земни нюанси, в меките цветни оттенъци на розите и наситеносиньото на теменугите, с които бе обкръжена още преди пристигането му. Усещаше… как някой… изпитваше чувства към нея. И зад любовта и искрената загриженост, които тя долови, се криеше още тъмнееща зеленина, каквато може да се види само в най-непроходимите гори, колони от стоплящо злато, загадъчна игра на прозирни багри, като искрящ водопад, пръскаш около нея блестящи скъпоценни камъни.
Толкова беше познат…
Познавам този глас.
Означаваше само едно — любов.
Дори докато се надигаше и обръщаше в съня си, тя простираше ръце. Този човек й принадлежеше. Той бе нейната магия, утехата й, най-обичният. Нямаше никакво значение как се бе озовал тук или какво се бе случило преди. Той завинаги си оставаше нейната сродна душа.
И тогава…
Две силни ръце я подхванаха нежно…
Едно топло тяло се доближи до нейното…
Сладки целувки…
Много, много пъти…
Същото познато усещане, докато се разтапяше в обятията му…
Беше тъй нежен, но в същото време диво пламенен в любовта си към нея. Беше се заклел да не убива, но за да я спаси, би убил. Тя беше най-голямата скъпоценност в целия свят… Всякаква жертва би била оправдана, ако трябваше да й осигури безопасността и свободата. Без нея неговият живот не струваше нищо, тъй че с готовност би го пожертвал, със същата лекота, с която сега се смееше и я целуваше, за да продължи така до сетния си дъх.
Елена вдъхна прекрасното ухание на есенни листа, разнасящо се от пуловера му. Успокои се. Като някое бебе си позволи да се поглези с простите, добре познати благоухания, с приятно усещане да опре отново лице на рамото му. Както и с чудото двамата да дишат в пълен синхрон.
Когато се опита да си припомни името на това чудо, то веднага изплува в съзнанието й.
