Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 47

Е, много скоро тя щеше да разбере какво означава да носи шалвари като в някой харем, каза си Деймън и беззвучно се засмя, макар че настроението му беше по-мрачно от всеки друг път. Като отговор на мрачните му мисли небето над колата още повече потъмня.

Силен вятър късаше листа от клоните. Тежки дъждовни капки затрополиха по предното стъкло на колата. Тогава проблесна светкавица и отекна ехото от гръмотевицата.

Елена леко подскачаше при всяка гръмотевица Деймън я гледаше с мрачно задоволство. Той знаеше, че тя е наясно със способностите му да контролира времето. Никой от двамата обаче не каза нищо за това.

Тя няма да ме помоли, помисли си той и отново усети как в нея се надига неимоверно силната й гордост. Ядоса се на себе си, че беше толкова мекушав.

Подминаха някакъв мотел. Елена се загледа в неясните светлини на мотела. Дори се извърна и ги проследи през рамо, докато изчезваха назад в далечината. Деймън обаче не пожела да спре. Всъщност не посмя да спре. Бяха се насочили право към зоната, обхваната от проклетата буря, и понякога приусът губеше стабилност заради водните струи по пътя. Но Деймън успяваше да го удържи, макар и трудно. Все пак се забавляваше, защото обичаше да шофира в такова бурно време.

Показа се пътен знак, от който се разбираше, че следващият заслон е на повече от сто и шестдесет километра. Без да се посъветва с Елена, Деймън зави в една залята от водата отбивка и спря колата. Облаците вече се бяха слели в сива пелена. Лееше се дъжд като от ведро. Стаята, която Деймън нае, се оказа тясна, в допълнителната пристройка зад главната сграда на мотела.

Усамотението го устройваше идеално.

8

Докато бързаха от колата към усамотената мотелска стая, Елена трябваше да впрегне всичките си сили, за да накара краката си да се движат. Щом вратата на стаята се затвори зад тях, а мощната буря остана навън и скованото й, измъчено тяло се озова вътре, тя се насочи право към банята, без дори да включи осветлението. Краката, косата, дрехите й — всичко по нея бе мокро.

Луминесцентните лампи в банята й се сториха прекалено ярки след нощния мрак навън, усилен от връхлитането на бурята. Или се дължеше на напредъка й в овладяването на циркулацията на Силата.

Това определено беше изненада за нея. Деймън дори с пръст не я бе докоснал, но шокът, който я разтърси, продължаваше да отеква в нея. Колкото до усещането нейната Сила да бъде манипулирана отвън… е, това просто не подлежеше на описание. Преживяване, от което оставаш без дъх. Тези думи изчерпваха всичко. Дори и в момента, само като се замислеше за случилото се, коленете й се подкосяваха.

Но беше съвсем ясно, че Деймън не искаше да има нищо общо с нея. Елена се изправи срещу отражението си в огледалото и цялата изтръпна. Да, действително приличаше на плъх, давен в кална локва, след което е бил влачен цял километър през канализацията. Косата й бе мокра, а копринените й къдрици се бяха сплъстили в тънки кичури, унило провесени от главата й. Сините й очи изпъкваха върху изпитото, измъчено лице като на някое дете.