Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 51
Л. Дж. Смит
Елена се озърна. Сега зрението й бе прекалено изострено за човек, току-що преживял нещо вълнуващо, почти до предела. Огледа стените на стаята — бежови, килимът — бежов, бюрото — бежово. Кувертюрата на леглото — бежова, разбира се. Дори Деймън не можеше да отхвърли една стая с мотива, че в нея липсва любимият му черен цвят, помисли си тя и после въздъхна: „Ох, колко съм уморена. И объркана. И изплашена. И… невероятно глупава. Та в тази стая има само едно легло. И аз лежа върху него.“
— Деймън… — Надигна се с усилие. — Какво предпочиташ? Там има кресло. Мога да спя в креслото.
Той се извърна наполовина и тя в движение долови, че не беше подразнен, нито разиграваше някаква игра. Беше бесен. Приличаше на извъртане на убиец, но по-светкавично от възможностите на окото на човека за проследяване на движения. Придружено с цялостен контрол на мускулите, които се заковаха неподвижни едва ли не още преди да започнат да изпълняват функциите си.
Пред нея отново бе Деймън с внезапните си движения и с плашещата си неподвижност. Той отново се загледа през прозореца, с тяло, както винаги настръхнало и готово за… нещо. В този миг приличаше на звяр, миг преди да изскочи навън през прозореца.
— На нас, вампирите, не ни е необходим сън. — Произнесе го с глас, по-леден и по-контролиран от този, с който й говореше, откакто Мат си тръгна.
Това й вдъхна сили да се надигне от леглото.
— Знаеш, че съм наясно, че лъжеш.
— Настани се в леглото, Елена. Лягай да спиш. — Но интонацията му не се промени. Можеше да се очаква да й раздава командите си с по-равнодушен тон, с поуморен глас. Сега обаче Деймън звучеше по-напрегнат и в същото време по-добре контролиран от всякога.
Тя сведе клепачи.
— Всичко това да не е заради Мат?
— Не.
— Или заради Шиничи?
— Не!
— Това е, нали? Опасяваш се, че Шиничи ще преодолее всичките ти защити и отново ще те обсеби. Нали е това причината?
— Лягай си в леглото, Елена — заповяда й Деймън глухо.
Опитваше се да я изключи напълно, все едно че не беше в стаята. Елена се вбеси.
— Кажи ми какво да направя, за да ти докажа, че ти вярвам? Пътувам съвсем сама с теб, без да зная къде отиваме. Доверих ти спасяването на живота на Стефан. — Елена вече бе застанала до Деймън, върху бежовия килим, който миришеше на… на нищо, на вряла вода. Дори не на прах.
Нейните думи бяха като прах. В тях имаше нещо, което звучеше кухо и грешно. Бяха истина — но не достигаха до Деймън…
Елена въздъхна. Да докосва Деймън неочаквано, винаги е било рисковано, защото рискуваше да активира инстинктите му на убиец дори и когато не беше обсебен. Затова се пресегна крайно предпазливо и опря пръстите си върху лакътя му, под коженото му яке. След това го заговори колкото можа по-разбрано, като се стараеше да не влага никакви емоции.
— Сам знаеш, че сега притежавам и нови сетива, освен обикновените пет сетива като всеки човек. Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Зная, че през изтеклата седмица не ти измъчва мен и Мат. — Противно на волята си долови умолителна нотка в гласа си. — Зная също, че по време на това пътуване ме защитаваше от всякакви опасности, дори уби заради мен. Това означава много за мен. Може и да повтаряш безброй пъти, че не вярваш в човешката прошка, но не мисля, че си я забравил. А пък когато знаеш, че няма за какво да се прощава…