Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 50

Стефан…

Не й бе нужно да вдигне очи към лицето му, за да се увери, че очите му, зелени като свежи листа, ще затанцуват пред нея като води на малко езеро, полюшвани от ветреца, искрящи с хиляди светлинки. Зарови глава във врага му, изплашена да не го изгуби, макар че не можеше да си спомни защо.

Не зная как се озовах тук, каза му тя беззвучно. Всъщност не помнеше нищо от случилото се преди това, преди да се пробуди от този негов призив. В главата й бяха останали само накъсани образи.

Няма значение. Аз съм с теб.

Обзе я страх. Това… това не е само сън, нали?

Никой сън не е само сън. И аз винаги съм с теб.

Но как попаднахме тук?

Шшт. Уморена си. Ще те пазя. Кълна се, с цената на живота си. Само се успокой. Остави ме само веднъж да те подържа в ръцете си.

Само веднъж? Но…

Сега Елена се разтревожи. Главата й се замая. Трябваше да я отпусне назад, трябваше да види лицето на Стефан.

Наклони глава и срещна две засмени очи, безкрайно черни, върху изсечено, бледо, удивително красиво лице.

Едва не изкрещя от ужас.

Тихо. Тихо, мой ангел.

Деймън!

Погледът на черните му очи се преплете с нейния. Неговите преливаха от любов и радост.

Кой друг?

Как смееш — как се озова тук? Елена все повече се объркваше.

Аз не принадлежа никъде, изтъкна Деймън и внезапно зазвуча тъжно. Знаеш, че винаги ще бъда с теб.

Не зная. Нищо не зная. Искам Стефан да се върне при мен!

Но вече бе прекалено късно. Елена чу звука от шума от плискането на водата наоколо. Събуди се точно навреме, за да надигне глава и да не се удави във ваната.

Сън…

Чувстваше се ободрена. Беше й много по-леко физически, но не можа да се отърси от тъгата, породена от съня. Не беше извънтелесно преживяване, а просто сън, макар и доста налудничав, объркан, както повечето и сънища.

Аз не принадлежа никъде. Винаги ще бъда с теб.

Какво ли можеха да означават тези безсмислици?

Но нещо в нея потръпна, сякаш си спомни нещо.

Набързо се облече — но не в нощницата с френската дантела от Валансиен, а в анцуг в сиво и черно. Когато се появи в стаята, се усещаше преуморена, наежена, готова за поредната караница с Деймън, ако той се издаде, че е прочел мислите й, докато е спяла.

Но Деймън с нищо не й подсказа, че е проявил любопитство към съня й. Елена видя леглото в стаята, съсредоточи се и пристъпи към него. Спъна се и се стовари върху възглавниците, които за нейно неудобство потънаха тутакси под главата й. Елена винаги бе предпочитала по-твърди възглавници.

За малко остана да лежи, вдъхвайки последните аромати от солите за баня, докато кожата и главата й постепенно се охлаждаха. Струваше й се, че Деймън не е променил позата си, откакто двамата влязоха в стаята.

През цялата сутрин пазеше гробно мълчание.

Накрая тя му проговори, само и само да се сложи край на тягостното мълчане. И както си беше пряма, започна веднага с най-важното.

— Какво не е наред, Деймън?

— Нищо. — Той се взираше през прозореца и се престори, че вниманието му бе изцяло погълнато от нещо, ставащо навън.

— Как така нищо?

Деймън поклати равнодушно глава. Но позата му издаваше мнението му за тази мотелска стая.