Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 236

Тя пропъди нахлулите мисли. Сега не беше време за философски разсъждения за лекарите и техните задължения.

Сега трябваше да бягат.

Протегна се зад гърба си и напипа две ръце. Едната беше хлъзгава от кръв, затова тя се протегна още по-нататък. Мислено благодари на майка си за всички уроци по балет и йога, на които я бе водила, и я сграбчи за ръкава. После притисна гърба си към нея и дръпна.

За своя изненада изтегли Деймън. Опита се да го придърпа по-нататък върху гърба си, но не се получи. После дори успя да направи една олюляваща се стъпка и още една…

И тогава Сейдж вдигна и двамата и влязоха във фоайето на сградата на Ши но Ши.

— Всички излизайте! Излизайте! Блудуед е по петите ни и ще убие всеки, попаднал на пътя й! — изкрещя Елена. Това бе най-странното нещо. Нямаше намерение да крещи. Не беше формулирала думите, освен може би в най-затънтеното кътче на подсъзнанието си. Но тя ги изкрещя във фоайето, вече обхванато от суматоха, и чу вика, подет от останалите.

Ала не очакваше, че те ще побягнат не навън към улицата, а надолу към килиите. Разбира се, би трябвало да се досети, но не го бе сторила. И тогава осъзна, че тя, Сейдж и Деймън се спускат надолу, надолу по същия път, по който бяха минали снощи…

Но това ли наистина беше верният път? Елена притисна едната си ръка върху другата. Съдейки по лисичата светлина, трябваше да се насочат надясно.

— КАКВИ СА ТЕЗИ КИЛИИ ОТ ДЯСНАТА НИ СТРАНА? КАК ЩЕ СТИГНЕМ ТАМ? — изкрещя тя към младия вампир до нея.

— Това са изолаторът и килиите за душевноболни — изкрещя в отговор вампирът. — Не отивай натам.

— Трябва да отида! Необходим ли е ключ?

— Да, но…

— Имаш ли ключ?

— Да, но…

— Дай ми го веднага!

— Не мога да направя това — проплака вампирът по начин, който й напомни хленченето на Бони в най-тежките мигове.

— Добре. Сейдж!

— Madame?

— Върни обратно Талон, за да избоде очите на този тип. Не иска да ми даде ключа за килията на Стефан!

— Считайте го за свършено, madame!

— П-почакай! Про-промених решението си. Ето ключа! — Вампирът зарови във връзката с ключове и й подаде един.

Приличаше на останалите ключове. Твърде много, обади се подозрителен глас в главата на Елена.

— Сейдж!

— Madame!

— Можеш ли да ме изчакаш, докато аз мина със Сейбър? Искам той да откъсне знаеш-какво-от-този-тип, ако ме е излъгал.

— Разбира ce, madame!

— П-п-п-почакай — заекна вампирът. Беше ясно, че е напълно ужасен. — Може… може да съм ти дал погрешен ключ… заради тази… тази светлина…

— Дай ми правилния ключ и ми кажи всичко, което трябва да знам, иначе ще заповядам на кучето да се върне и да те убие — закани се Елена и в този момент наистина го мислеше.

— Е-ето. — Този път ключът не приличаше на обикновен ключ. Беше кръгъл, леко издут, с отвор в средата. Като поничка, предназначена за някой полицай, подсказа вътрешният й глас и Елена се засмя истерично.

Млъквай, заповяда му тя.

— Сейдж!

— Madame?

— Вижда ли Талон този, когото държа за косата? — Надигна се на пръсти и хвана кичур от косата на вампира.