Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 237
Л. Дж. Смит
— Но разбира ce,
— А може ли да го запомни? Ако не намеря Стефан, искам птицата да го покаже на Сейбър, за да може кучето да го проследи.
— Ъ… а… разбрах,
Една ръка, с капеща от китката й кръв, повдигна високо сокола и в същото време откъм покрива се разнесе силен трясък.
Сега вампирът хлипаше почти неудържимо.
— Завий н-надясно и след това пак н-надясно. Пъхни к-ключа в прореза на в-височината на главата, за да влезеш в коридора. Там м-може да има пазач. Но… ако… ако нямаш ключ за килията, която ти трябва… съжалявам, но…
— Имам! Имам ключ за килията и зная какво да правя след това! Благодаря ти, благодаря ти, че беше толкова мил и полезен.
Елена пусна косата на вампира.
Елена не знаеше доколко приятелите й чуха това съобщение, изпратено и на глас, и телепатично. Но отпред чу звук, който на нея й звучеше като ангелски хор.
Сейбър лаеше лудо.
Елена никога не би могла да се спре сама. Озова се сред бушуваща река от хора, която я понесе право покрай бариерата от четирима души, един сокол и побесняло наглед куче.
Но преди да изчезне във водовъртежа от тела, осем ръце се протегнаха към нея — и озъбената, лаеща муцуна подскочи пред момичето, за да раздели тълпата. Продължи да се носи: удряха я, бутаха, люшкаха, сграбчваха я и тя сграбчваше, докато накрая я изтикаха по целия път до правилната стена.
Но Сейдж се взря отчаяно в стената.
—
Гърлото й пресъхна. Елена понечи да изкрещи:
— Сейбър! Върни се и намери вампира.
Но тогава точно под нея прозвуча гласът на Бони.
— Разбира се, че има, но е кръгла.
И Елена си спомни.
По-малки пазачи. Като тролове или маймуни. Високи колкото Бони.
— Бони, вземи това! Пъхни го в отвора. Внимателно! Това е единственият ключ, който имаме.
Сейдж тутакси заповяда на Сейбър да застане и да лае в тунела пред Бони, за да не я бутат паникьосаните демони и вампири.
Внимателно, тържествено Бони взе големия ключ, огледа го, наклони глава, повъртя го в ръце — и го постави върху стената.
— Нищо не става!
— Опитай се да го завъртиш или да го бутнеш…
Щрак.
Елена и групичката й направо изпопадаха в коридора, а Сейбър стоеше между тях и тълпата от тропащи, лаещи, зъбещи се и подскачащи вампири и демони.
Елена лежеше на пода, преплела крака с незнайно кой, сключила ръка около пръстена си.
Очите на лисицата блестяха право напред и леко надясно.
Озаряваха с блясъка си килията отпред.
41
— Стефан! — извика Елена. Знаеше, че звучи като полудяла.
Нямаше отговор.
Тя тичаше. Следваше светлината.
— Стефан! Стефан!
Празна килия.
Пожълтяла мумия.
Пирамида от прах.
Някак си подсъзнателно, но наистина очакваше да се сблъска с едно от тези неща. И всяко от тях би я накарало веднага да хукне, за да се бие с Блудуед, макар с голи ръце.
Вместо това, когато девойката стигна до килията отдясно, завари млад мъж, с лице, лишено от надежда. Той повдигна тънката си като пръчка ръка в немощен жест на пълно отхвърляне.