Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 235

Мат отвори бавно двете си ръце и погледна към това, което стискаше между тях. Старият револвер на Мередит, зареден с куршуми, благословени от Обаасан.

— Кое е бащиното име на Елена? — попита тихо, макар че от задния двор на госпожа Флауърс се разнасяше танцова музика.

— Мат, за какво говориш? Да не би да правиш родословно дърво?

— Зададох ти най-обикновен въпрос, Каро. Двете с Елена сте приятелки почти от пеленачета, нали? Така че кое е бащиното й име?

Дочу се някакво шумолене. Когато най-после Каролайн отговори, той съвсем ясно чу как някой й подсказва шепнешком, малко преди да изрече думите, както толкова отдавна бе чул и Стефан.

— Ако искаш само да си играеш игрички, Матю Хъникът, тогава ще си намеря някой друг, с когото да разговарям.

Мат чу как Каролайн се отдалечи с гневно сумтене.

Но самият той бе обзет от въодушевление. Беше си устроил истинско пиршество — изяде цял пакет бисквити и изпи половин чаша от домашно приготвения ябълков сок на госпожа Флауърс. Не знаеха кога можеше да им се наложи да останат заключени тук за по-дълго време с малкото продукти, с които разполагаха. Затова, когато излизаше от бункера, Мат се запасяваше с всичко, което би им било от полза. Запалка за барбекю и флакон с лак за коса, за да запалят огъня. Бурканчета с вкусните консерви на госпожа Флауърс. Пръстени с лапис лазули, в случай че стане най-лошото и те се превърнат във вампири.

На дивана госпожа Флауърс се обърна в съня си.

— Кой беше, Мат, скъпи? — попита тя.

— Никой, госпожо Флауърс. Най-добре заспивайте.

— Разбирам — промълви госпожа Флауърс с любезния си глас на възпитана стара дама. — Е, ако този никой дойде отново, можеш да попиташ за първото име на майка й.

— Разбирам — изрече Мат, сполучливо имитирайки гласа й, и двамата се засмяха. Но на гърлото му бе заседнала буца. Освен това отдавна познаваше госпожа Форбс. И беше изплашен, дяволски изплашен, че всъщност щеше да говори с Шиничи.

В такъв случай щяха здравата да загазят.

— Загазихме! — извика Сейдж.

— Елена! — изкрещя Мередит.

— О, Господи! — изпищя Бони.

В следващия миг Елена беше отхвърлена настрани и нещо се стовари отгоре й. Като в просъница чу вик. Но беше различен от останалите. Беше задавен вик на неподправена болка, когато клюнът на Блудуед се заби глухо в нечия плът. Моята, помисли си Елена. Но не чувстваше болка.

Не… съм аз!

Над нея някой се изкашля.

— Елена, върви, моите защити… няма да издържат…

— Деймън! Няма да те оставя!

Боли…

Телепатичният шепот бе едва доловим. Елена знаеше, че Деймън не вярва, че го е чула. Но направляваше Силата си все по-бързо и по-бързо, вече не й пукаше дали някой ще я види. Беше загрижена само за тези, които обичаше и искаше да спаси.

Ще намеря начин, каза на Деймън. Ще те нося. На гръб.

Той се засмя и Елена се изпълни с надежда, че той не умира. Сега й се искаше да бе взела доктор Мегар заедно с тях в каретата, за да използват лечебните му сили…

… и после какво? Да го оставят на милостта на Блудуед? Той искаше да построи болница тук, в този свят. Искаше да помага на децата, които със сигурност не заслужават всички злини, които видях да ги сполетяват…