Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 119

— Никога не съм очаквал, че мога да съм изпълнен с такава благодарност. Ти спаси не един, а цели пет живота, макар да не го подозираш. Макар че не разбрах как така се натъкна на нас…

Сейдж се наведе и го изгледа загрижено.

— Какво се е случило? — запита го със сериозен тон. — Да не би да е заради якия удар по главата ти. Забрави ли колко бързо се разпространяват новините тук? Чух, че си пристигнал с цял харем…

— Истина е! Така се появи! — До слуха на Деймън достигна нечий шепот от края на улицата, където беше нападнат от тълпата. — Ако вземем тези момичета за заложници… ще ги подложим на мъчения…

Сейдж и Деймън набързо се спогледаха. Явно Сейдж също бе дочул шепота.

— Сейбър — заповяда той на кучето си. — Само онзи, който се обади. — И надигна глава, само веднъж, в посоката, откъдето долетя шепотът.

Черното куче на Сейдж мигновено се изправи и скочи напред. И заби зъби във врата на онзи, който бе заговорил, много по-бързо, отколкото Деймън очакваше. Костите на жертвата му изщракаха зловещо. След това кучето заподскача назад, влачейки тялото между краката си.

Думите Je vous ai informé au sujet de ceci! изригнаха като вълна на Силата, толкова мощна, че Деймън примигна, като си каза, че действително им го бе казал преди, но последствията тогава не бяха толкова зловещи.

— Laissez lui et ses amis dans la paix!

В това време Деймън бавно се изправяше. Изпитваше огромно облекчение, че ще разполага със закрилата на Сейдж за себе си и приятелите си.

— Е, това със сигурност вече ще свърши работа — каза. — Защо не дойдеш с мен, за да изпием по едно като стари приятели?

Сейдж се вторачи в него, сякаш си бе изгубил разсъдъка.

— Знаеш, че на този въпрос отговорът е „не“.

— Защо не?

— Казах ти вече: не.

— Това не е обяснение.

— Обяснението, за да не се отбия при теб за по едно приятелско питие… ангел мой, е че… не сме приятели.

— Но нали двамата с теб заедно извършихме няколко доста успешни измами.

— Ily a longtemps. — Сейдж хвана рязко една от ръцете на Деймън. Върху нея се виждаше дълбока кървава драскотина, която Деймън не бе успял да излекува. Но сега, под погледа на Сейдж, раната се затвори, кожата се оцвети в розово и лечението много бързо приключи.

Деймън остави на Сейдж да подържи още малко ръката му, но след това я издърпа, без да избързва.

— Не беше чак толкова отдавна — напомни му Деймън.

— Не съм толкова отдавна далеч от теб? — На устните на Сейдж разцъфна саркастична усмивка. — Отчитаме времето доста различно, ти и аз, mon petit tyran.

Деймън се засмя смутено.

— Какво е само едно питие?

— Заедно с твоя харем?

Деймън се опита да си представи Мередит и Сейдж заедно. Стресна се от тази представа.

— Но по един или друг начин ти също стана отговорен за тях — заяви той решително. — Истината е, че нито едно от тези момичета не е мое. Давам ти думата си. — Заболя го, като си спомни за Елена, но това, което каза, беше истина.