Читать «Сентръл Парк» онлайн - страница 3

Към страха се прибави отчаянието.

Изпращя клон, из храстите излетя облак синигерчета. Няколко ръждивожълти листа се понесоха във въздуха и леко докоснаха лицето на Алис. С помощта на лявата си ръка (и задържайки с брадичка горната част на дрехата) тя вдигна ципа на якето. Тогава забеляза във вдлъбнатината на дланта си нещо бледо записано с химикалка; поредица от цифри, драснати със замах, като пищов за преписване на изпит, почти изтрил се:

2125558900

Какви са тези цифри? Тя ли ги беше написала? Възможно е, но не е сигурно… — реши, докато гледаше почерка.

За кратко затвори очи, объркана и ужасена.

Не можеше да остане спокойна. Очевидно, много значимо събитие се беше случило тази нощ. Но щом нямаше никакъв спомен от този епизод, мъжът, към който беше прикована, бързо щеше да освежи паметта й. Или поне искрено се надяваше да е така.

Приятел или враг?

Без да знае отговора, тя постави пълнителя в пистолета и го зареди. Със свободната си ръка насочи оръжието към непознатия, а след това го разтърси грубо.

— Ей! Ще се събудиш ли?

Човекът трудно се поддаде на вика й.

— Раздвижете се, приятелю! — побутна го тя по рамото.

Той примигна и се прозина, преди с мъка да се размърда.

Бе изумен, отваряйки клепачи, да видя дулото на пистолет на няколко сантиметра от слепоочието си.

Облещено изгледа Алис, след това заобръща глава на всички страни, откривайки смаян горския пейзаж.

След няколко секунди вцепенение преглътна слюнката си, после отвори уста, за да попита на английски:

— Но коя сте вие, Господи? Какво правим тук?

2

Габриел

Всеки от нас носи в себе си тревожен странник.

Братя Грим

Непознатият проговори със силен американски акцент, почти напълно заваляйки р-тата.

— Къде сме, по дяволите? — настоятелно запита той, смръщвайки вежди.

Алис стисна здраво пръсти около дръжката на пистолета.

— Мисля, че вие ще ми кажете! — отговори тя на английски, като приближи глока до слепоочието му.

— Съгласна ли сте да се успокоим? — попита той и вдигна ръце. — Махнете оръжието; тия джунджурии са опасни…

Все още сънен, посочи с брадичка закопчаната си с белезници ръка.

— Защо сте ми сложили това? Какво сторих този път? Да не съм се бил? Или съм бил пиян на публично място?

— Не съм ви приковала аз — отбеляза тя.

Алис го разгледа: той носеше тъмни джинси, кецове „Конвърс“, синя измачкана риза и вталено сако. Очите му, светли и привлекателни, бяха със сини кръгове от умората.

— Никак не е топло — оплака се той и присви врата си към раменете.

Сведе поглед към китката си, за да види колко е часът, но часовникът му го нямаше там.

— Гадост… Колко е часът?

— Осем сутринта.

Доколкото можа, пребърка джобовете си, преди да се разбунтува:

— Но вие сте ми свили всичко! Мангизите, портфейла, телефона…

— Нищо не съм ви откраднала — успокои го Алис. — И мен са ме пребъркали.

— Имам ужасна цицина — констатира той, като докосна задната част на черепа си със свободната ръка. — Разбира се, и това не сте извършили вие, нали? — изрече, без да очаква отговор.

Той я разгледа с крайчеца на очите си: облечена с прилепнали джинси и кожено яке, от което излизаха ръкавите на опръскана с кръв блуза, Алис беше стройна блондинка на трийсетина години. Носеше косата си на кок, който аха-аха да се развърже. Лицето й беше сурово, но хармонично — високи скули, фин нос, прозрачен тен, — а очите й, позлатени от медените отражения на есенните листа, блестяха силно.