Читать «Сентръл Парк» онлайн - страница 17

Последният път, когато беше идвала тук със Сеймур, кварталът се опитваше да се съвземе от преминаването на урагана „Санди“. Приливът беше наводнил приземните етажи и мазетата на жилищата, разположени близо до Океана. Днес повечето от щетите изглеждаха напълно възстановени.

— Ателието на Ники Никовски се намира в тази сграда — рече Алис и посочи една внушителна тухлена постройка, която, ако се съдеше по силозите и по комина, вероятно е била значима фабрика по времето на индустриалния блясък на Бруклин.

Отправиха се към зданието, което се намираше точно срещу крайморския булевард. Кейовете бяха почти необитаеми. Нито помен от туристи или от излезли на разходка. Няколко малки кафенета и магазинчета за стока втора ръка се забелязваха по „Ван Брунт Стрийт“, но още не бяха отворили кепенци.

— Каква е всъщност тази жена? — попита Габриел, прекрачвайки канализационна шахта.

— Топмодел, който е бил на върха на славата си през 90-те години на XX век.

Буйно пламъче светна в очите на джазмена.

— Истинска манекенка ли?

— Това ви възбужда, нали? — рече тя укорително.

— Не, само съм учуден от тази смяна на професията — отговори той, леко засегнат.

— Във всеки случай картините и скулптурите й започват да се ценят при галеристите.

— Вашият приятел Сеймур е поклонник на съвременното изкуство?

— Да, дори е истински колекционер. Придобил е от баща си тази страст, както и значително наследство, което му позволява да я задоволява…

— А вие?

Тя повдигна рамене.

— Не разбирам изкуството. Но всеки със своята мания: аз също си имам трофеи.

Той присви вежди.

— Какви са те?

— Престъпници, убийци, нападатели.

Когато пристигнаха пред някогашната фабрика, те останаха за момент безмълвни, преди да забележат, че чугунената врата, която ограничаваше достъпа до партера не беше затворена. Взеха асансьор с желязна решетка, който приличаше повече на устройство, с което се изкачват стоки, и натиснаха бутона за последния етаж. Кабината се отвори към бетонирана платформа, която водеше до металическа противопожарна врата. Наложи се да звънят няколко пъти, докато Ники дойде да отвори.

Голяма кожена престилка, дебели ръкавици, шумозащитна каска, предпазен прозрачен шлем и черни очила. Привлекателният силует на бившата манекенка чезнеше зад образа на съвършения железар.

— Добър ден, аз съм Алис Шефер. Моят приятел Сеймур вероятно…

— Влизайте, побързайте! — прекъсна я Ники и вдигна маската и опушените си стъкла. — Предупреждавам ви, не ми пука за вашите истории и не искам да бъда замесвана. Свалям ви белезниците и незабавно се омитате, разбрано?

Те потвърдиха с кимане и затвориха вратата след себе си. Помещението повече приличаше на железарска работилница, отколкото на художническо ателие. Осветено само от дневната светлина, то представляваше огромна стая, със стени, окичени с всевъзможни инструменти: всякакви големини чукове, поялници, горелки. Нажежената жарава, която червенееше в железолеярната пещ, образуваше оранжеви контури около наковалнята и ръжена.

Следвайки Ники, те напредваха по необработения паркет и с труд си пробиваха път сред металическите композиции, заели пространството: сериграфии с пурпурни и охрени отражения, които блестяха върху стоманата, скулптури от ръждиво желязо, чиито заострени линии заплашваха да пробият тавана.