Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 25

Лита Нейд беше червенокоса. Класически и естествено червенокоса. Богатата на оттенъци, светла червенина на косата ѝ събуждаше асоциации с лятна лисича козина. Гералт беше напълно убеден, че ако хванат една рижава лисица и я сложат до Лита, цветът и на двете щеше да е еднакъв и щеше да е невъзможно да се различат. А когато магьосницата движеше главата си, в червенината се долавяха по-светли, жълтеникави нюанси, точно както в лисичата козина. По принцип подобна рижава коса вървеше в комплект с лунички и по принцип луничките ги имаше в изобилие. Но Лита нямаше никакви.

Гералт изпита безпокойство, отдавна забравено и заспало усещане, което внезапно се пробуди някъде в дълбините на душата му. Странното и трудно обяснимо влечение към червенокосите жени беше в природата му и вече няколко пъти този цвят на косите го беше тласкал към вършенето на глупости. Затова би трябвало да се пази и вещерът твърдо реши да постъпи точно така. Всъщност тази задача изобщо не представляваше трудност за него. Минала бе цяла година, откакто вършенето на подобни глупости беше спряло да го изкушава.

Възбуждащият червен цвят на косата не беше единствената привлекателна черта на магьосницата. Снежнобялата рокля беше скромна, без абсолютно никакви украшения, и това имаше определен ефект, който несъмнено беше търсен. Простотата ѝ не раздвояваше вниманието на гледащия, съсредоточаваше го върху привлекателната фигура. И върху дълбокото деколте. Казано накратко, Лита Нейд спокойно би могла да позира за гравюрата, с която започваше главата „За похотта нечиста“ в „Добрата книга“ на пророка Лобода.

А още по-кратко казано, Лита Нейд беше жена, с която само пълен идиот би се хванал за повече от две денонощия. Интересен беше фактът, че точно след такива жени по принцип тичаха тълпи от мъже, готови за продължителни връзки.

Тя ухаеше на фрезия и кайсия.

Гералт се поклони, след което се престори, че статуетката във фонтана го интересува повече, отколкото фигурата и деколтето на магьосницата.

— Заповядай — повтори Лита, като посочи към масата с малахитов плот и двете плетени кресла.

Изчака го да се настани и самата тя седна, като разкри изящния си глезен и обувчицата от гущерова кожа.

Вещерът се престори, че цялото му внимание е погълнато от гарафите и купата с плодове.

— Вино? Това е „Нурагус“ от Тусент, което според мен е по-интересно от прочутото „Ест Ест“. Има също „Кот дьо Блесюр“, ако предпочиташ червено. Налей ни, Мозаик.

— Благодаря. — Вещерът пое чашата от ръката на зализаната девойка и ѝ се усмихна. — Мозаик. Красиво име.

В очите ѝ проблесна ужас.

Лита Нейд остави своята чаша на масата. С тропване, което трябваше да привлече вниманието му.

— И какво — тръсна тя главата си и рижите кичури — е довело прочутия Гералт от Ривия в моята скромна обител? Умирам от любопитство.

— Ти ми плати гаранцията — отвърна вещерът с преднамерена сухота в гласа. — Значи си поръчителствала за мен. Благодарение на щедростта ти излязох от затвора. В който попаднах също благодарение на теб. Нали? Заради теб ли прекарах цяла седмица в килията?