Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 23

Мургавият, най-висок и бърз от тримата, затанцува около вещера. Атакуваше приклекнал, като ловко прехвърляше ножа от ръка в ръка и го въртеше в кръг. Гералт без усилие избягваше замахванията, отстъпваше и изчакваше онзи да направи по-дълга крачка. А когато това стана, изби ножа с рязък удар с летвата, озова се с пирует зад гърба на атакуващия и го удари в тила. Главорезът падна на колене, а вещерът го халоса в десния бъбрек. Халосаният нададе вой и се надигна, и тогава вещерът го удари с летвата под ухото, в нерва.

— Ох — каза той, застанал над извиващия се, задъхващ се и давещ се от викове човек. — Това сигурно заболя.

Бандитът с кожуха измъкна от колана си брадвичката, но продължи да стои на колене, несигурен какво да прави. Гералт разсея съмненията му, като го трясна с летвата по шията.

В уличката се втурнаха група градски стражи, които разбутаха тълпата зяпачи. Лютичето ги успокояваше, позовавайки се на връзките си, и трескаво обясняваше кой е бил нападател и кой е действал при самоотбрана. Вещерът повика с жест барда.

— Проследи арестуването на тези боклуци — поясни той. — Повлияй на господин братовчед ти да ги притисне по-здраво. Или те имат нещо общо с кражбата на меча, или някой ги е наел. Знаели са, че съм невъоръжен, затова се осмелиха да ме нападнат. Върни летвата на бъчварите.

— Бях принуден да я купя — призна си Лютичето. — И май добре направих. Както виждам, отлично се оправяш с нея. Трябва да я носиш със себе си.

— Отивам при магьосницата. На посещение. Мислиш ли, че трябва да съм с летвата?

Бардът се намръщи.

— За магьосницата ще ти трябва нещо по-тежко, факт. Например греда. Един мой познат философ казваше: когато отиваш при жена, не забравяй да вземеш със себе си…

— Лютиче.

— Добре, ще ти обясня как да намериш магьосницата. Но преди това, ако мога да те посъветвам…

— Да?

— Посети баня. И бръснар.

Глава пета

Пазете се от разочарования,

защото понякога впечатленията са погрешни.

Нещата рядко са такива, каквито изглеждат.

А жените — никога.

Лютичето, „Половин век поезия“

Водата в коритото на фонтана заплиска и закипя, разпръсквайки златисти капчици. Магьосницата Лита Нейд, по прякор Корал, протегна ръка и произнесе стабилизиращо заклинание. Повърхността на водата се изглади, като полята с олио, заблестя и запулсира. Смътният и мъглив образ придоби рязкост и спря да трепери, стана ясен и отчетлив, макар да беше леко размит от движенията на водата. Корал се наведе. Във водата се виждаше Пазарът за подправки — главната улица на града. Тя наблюдаваше. Търсеше намеци. Някакви подробности. Детайли, които биха ѝ позволили да оцени точно случващото се. И да предвиди какво ще стане.

Относно това какъв трябва да е истинският мъж, Лита имаше собствено мнение, сформирано от дългогодишния ѝ опит. Тя умееше да разпознава истинския мъж в множеството от повече или по-малко удачни имитации. Така за тази цел не ѝ се налагаше да прибягва до физически контакт, който, като способ за изпробване на мъжествеността, както тя, така и останалите магьосници, смятаха не само за банален, но и за вкарващ в заблуда и водещ по погрешен път. Пряката дегустация, както си изясни магьосницата след поредица от опити, може и да беше до известна степен проверка на вкуса, но твърде често оставяше след себе си неприятно усещане. Причиняваше тежест в стомаха. Киселини. А понякога дори гадене.