Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 179

Вълната се стовари върху тях, заля ги. Хората от терасата, които не бяха избягали по-рано, го направиха сега. Те тичаха с викове нагоре, колкото се може по-нагоре, на хълма, към кралския дворец. Останаха малцина, сред тях Гералт разпозна Равенга и Антея Дерис.

Хората викаха, сочеха с пръсти. Вълните подкопаха скалата вдясно от тях, под квартала с вилите. Първата вила се срути като къщичка от карти и се плъзна надолу по склона, право в прибоя. След първата потегли втора и трета, и четвърта.

— Градът се руши! — нададе вой Лютичето. — Разпада се!

Лита Нейд вдигна ръка. Извика някакво заклинание. И изчезна. Мозаик се вкопчи в ръката на Гералт. Лютичето закрещя.

Водата вече беше под тях, под терасата. А в нея имаше хора. Отгоре им подаваха пръчки, сандали, хвърляха въжета и ги издърпваха. До тях един здравеняк скочи във водовъртежа и заплува към една давеща се жена в опит да я спаси.

Мозаик закрещя.

Вещерът видя носещата се върху вълните част от покрив. И вкопчените в нея деца. Три деца. Той свали меча от гърба си.

— Дръж, Лютиче.

Хвърли куртката си. И скочи във водата.

Това не беше обикновено плуване и обичайните плувни умения не вършеха работа. Вълните го подхвърляха нагоре, надолу и настрани, удряха го носещите се във водовъртежа греди, дъски и мебели, движещата се дървена маса заплашваше да го смаже. Когато най-накрая доплува до покрива и се хвана за него, вече беше доста поочукан. Покривът подскачаше и се въртеше върху вълните като пумпал. Децата крещяха с всичка сила.

„Три — помисли си той. — По никакъв начин няма да мога да взема и трите.“

До рамото си почувства нечие друго.

— Две! — Антея Дерис изплю вода, грабна едното от децата. — Вземи двете!

Не беше чак толкова лесно. Грабна момчето, пъхна го под мишница. Момичето в паниката си се беше вкопчило толкова здраво в гредите, че той дълго не можа да разтвори пръстите ѝ. Помогна му вълната, която ги заля и потопи. Момичето пусна гредата, Гералт я хвана под другата мишница. А после и тримата започнаха да потъват. Децата бълбукаха и се дърпаха. Гералт се бореше.

Без сам да осъзнае как, успя да изскочи на повърхността. Вълната го запрати към стената на терасата, изкара му въздуха. Не изпускаше децата. Хората отгоре викаха, опитваха се да помогнат, да му подадат нещо, за което да се хване. Не се получи. Водовъртежът го откъсна и отнесе. Той се блъсна в някого, това беше Антея Дерис с момичето в ръце. Тя се бореше, но си личеше, че силите я напускат. С усилие държеше над водата главата на детето и своята собствена.

Наблизо се чу плясък, тежко дишане. Мозаик. Тя грабна от ръцете му едното дете, заплува. Гералт видя как я блъсна донесена от водата греда. Тя извика, но не изпусна детето.

Вълните отново ги запратиха към стената на терасата. Този път хората горе бяха готови, донесли бяха дори една стълба, висяха на нея с протегнати ръце. Взеха децата. Гералт видя как Лютичето хваща и издърпва на терасата Мозаик.

Антея Дерис го гледаше. Имаше красиви очи. Усмихна се.