Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 181

Гералт помогна на Мозаик да се изправи. Момичето бе останало със съвсем малко дрехи. Лютичето ѝ подаде наметалото си, за да се покрие. И многозначително се прокашля.

Пред него стоеше Лита Нейд. С медицинска чанта през рамо.

— Върнах се — каза тя, като гледаше вещера.

— Не — възрази той. — Отиде си.

Тя го погледна. Със студени, чужди очи. И след това погледът ѝ се фокусира върху нещо далечно, което се намираше някъде зад дясното рамо на вещера.

— Значи, така искаш да играеш — рече студено тя. — Такива спомени да оставиш. Какво пък, твоя воля, изборът е твой. Въпреки че стилът, който си избра, можеше да не е толкова жалък. Така да бъде. Отивам да помогна на ранените и нуждаещите се. Ти, очевидно, не се нуждаеш от моята помощ. Нито от мен самата. Мозаик!

Мозаик поклати глава. Хвана Гералт под ръка. Корал изсумтя.

— Значи, така? Това искаш? По този начин? Твоя воля. Твой избор. Сбогом.

Тя се обърна и се отдалечи.

* * *

Сред тълпата, която бе започнала да се събира на терасата, се появи Фебус Равенга. Той явно също бе участвал в спасяването, защото мокрите му дрехи висяха на парцали по тялото му. Някакъв услужлив човечец се приближи и му подаде шапката. Всъщност онова, което беше останало от нея.

— А сега какво? — попита някой от тълпата. — Какво ще правим, господин съветник?

— Сега какво? Какво ще правим?

Равенга ги погледна. Продължително. После се изправи, пооправи шапката си и я сложи на главата.

— Ще погребем мъртвите — каза той. — Ще се погрижим за живите. И започваме да възстановяваме.

* * *

Камбаната заби. Сякаш за да покаже, че е оцеляла. Че макар много неща да са се променили, поне едно е останало същото.

— Да се махаме оттук. — Гералт извади изпод яката си мокри водорасли. — Лютиче? Къде ми е мечът?

Лютичето ахна и показа празното място до стената.

— Допреди малко…. Допреди малко бяха там! Мечът ти и куртката! Откраднали са ги! Мамка им! Откраднали са ги! Хей, хора! Тук имаше един меч! Моля ви, върнете го! Хора! Ах вие, кучи синове! Проклети да сте!

На вещера внезапно му прилоша. Мозаик го подкрепи. „Лоша работа — помисли си той. — Лоша работа, щом се налага момиче да ме подкрепя.“

— Повдига ми се от този град — каза той. — От всичко в него. И от това, за което се представя. Да се махаме оттук. Колкото се може по-скоро. И колкото се може по-далеч.

Интерлюдия

Дванайсет дни по-късно

Фонтанът тихичко бълбукаше, коритото му миришеше на мокър камък. Ухаеха цветята, ухаеше и бръшлянът, който пълзеше по стените на вътрешния двор. Ухаеха и ябълките в купата, поставена на мраморната масичка. Две чаши се бяха изпотили от изстуденото вино.

Край масата седяха две жени. Две магьосници. Ако наблизо се беше оказал някой с артистичен усет, притежаващ живописно въображение и способен на лирически алегории, изобщо нямаше да му е трудно да си ги представи. Огненорижата Лита Нейд с роклята си в яркочервено и зелено приличаше на залязващо слънце през септември. Йенефер от Венгерберг, чернокоса, облечена в съчетание от черно и бяло, пораждаше мисли за декемврийско утро.