Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 177

— Буря… — За да говори, Корал трябваше да се извърне настрани, вятърът вече беше толкова силен, че заглушаваше думите ѝ. — Буря! Идва буря!

— Богове! — извика Лютичето, който не вярваше в никакви богове. — Богове! Какво става? Това краят на света ли е?

Небето бързо потъмняваше. А хоризонтът от тъмносин стана черен.

Вятърът се усилваше с ужасно свистене.

Морето започна да се надига край пътя към носа, вълните се разбиваха в кея, пръскаха бяла пяна. Бученето ставаше все по-силно. Притъмня като в нощ.

Сред стоящите на рейд морски съдове се забелязваше суматоха. Някои, в това чисто пощенският клипер „Ехо“ и новиградската шхуна „Пандора Парви“ бързо вдигаха платна, готови да избягат в открито море. Останалите кораби прибираха платната си и оставаха на котва. Гералт си спомняше някои от тях, беше ги наблюдавал от терасата на вилата на Корал. „Алка“, ког от Цидарис. „Фуксия“, не можа да си спомни откъде. И галеоните: „Гордостта на Цинтра“ под флаг със син кръст. Тримачтовият „Вертиго“ от Лан Екзитър. Реданският „Албатрос“ с дължина сто и двайсет фута. Няколко други. Включително фрегата „Ахеронтия“ с черните ѝ платна.

Вятърът вече не свистеше. Виеше. Гералт видя как в района на Палмира се издига първият дъсчен покрив и се разпада във въздуха. Не се наложи да чака дълго и за втори. Трети. И четвърти. А вятърът продължаваше да се усилва. Плющенето на знамената премина в непрестанен пукот, кепенците громоляха, като град валяха керемиди и улуци, срутваха се комини, върху калдъръма се трошаха саксии с цветя. Под напора на вятъра камбаната започна да бие с отсечен, изплашен, зловещ звън.

А вятърът духаше все по-свирепо. И гонеше към брега все по-големи вълни. Шумът на морето нарастваше, ставаше все по-силен. Скоро вече не беше шум. Превърна се в еднообразно и глухо бучене, като грохот на някаква дяволска машина. Вълните растяха, връхлитаха брега, увенчани с бяла пяна. Земята под краката трепереше. Вятърът виеше.

„Ехо“ и „Пандора Парви“ не успяха да се отдалечат. Върнаха се на рейд и хвърлиха котва.

Виковете на събралите се на терасите хора ставаха все по-силни, изпълниха се с изумление и ужас. Протегнатите ръце сочеха морето.

От него се приближаваше огромна вълна. Колосална водна стена. Тя се издигаше все по-високо, изглеждаше така, сякаш достига на височина мачтите на галеоните.

Корал хвана вещера за ръката. Казваше нещо или по-точно се опитваше да говори, но вятърът връщаше всичко обратно в устата ѝ.

— … бягаме! Гералт! Трябва да бягаме оттук!

Вълната се стовари върху пристанището. Хората крещяха. Под натиска на водната маса кеят се разпадна на парчета, разлетяха се дъски и греди. Докът се срути, паднаха и се потрошиха стрелите и пилоните на крановете. Стоящите до пристана лодки и баркаси излетяха във въздуха като детски играчки, като лодчиците от дървесна кора, които момченцата пускаха в канавките. Намиращите се близо до плажа къщички и навеси бяха просто отмити, от тях не остана и следа. Вълната се втурна в устието на реката и веднага го превърна в адски котел. От залятата Палмира бягаха тълпи от хора, повечето се отправяха към Горния град, към стражевата кула. Те успяха да оцелеят. Някои потърсиха път за спасение към брега на реката. Гералт видя как ги погълна водата.