Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 180

Вълната ги блъсна в дървената маса. Големи стълбове, изтръгнати от палисадата.

Един от тях удари Антея Дерис, притисна я към терасата. Тя изплю кръв. Много кръв. После отпусна глава на гърдите си и изчезна под водата.

Гералт беше ударен от два стълба, веднъж в рамото, веднъж в бедрото. Ударите го парализираха, всичко се вцепени веднага и напълно. Той се задави с вода и потъна.

Някой го сграбчи в болезнена желязна хватка, издърпа го към проблясващата повърхност. Той протегна ръка, почувства мощен, твърд като скала бицепс. Здравенякът работеше с крака и разсичаше водата като тритон, а със свободната си ръка отблъскваше плаващите наоколо дървении и въртящите се в хаоса удавници. Изплуваха недалеч от терасата. Отгоре викове, аплодисменти. Протегнати ръце.

След малко той лежеше в локва вода, кашляше, плюеше и повръщаше върху каменните плочи на терасата. До него на колене стоеше Лютичето, бял като хартия. От другата страна — Мозаик.

Също бледа. С треперещи ръце. Гералт с усилие се надигна и седна.

— Антея?

Лютичето поклати глава и извърна лице. Мозаик отпусна глава на коленете си. Той видя как тялото ѝ се тресе в плач.

Наблизо седеше спасителят му. Здравенякът. По-точно здравенячката. Рядка четина на главата. Корем, набразден като месно руло. Рамене като на борец. Прасци като на дискохвъргач.

— Дължа ти живота си.

— А, какво толкова… — Комендантката на караула небрежно махна с ръка. — Няма какво да говорим. А ти все пак си задник и с момичетата ти имаме зъб заради оня бой. Така че по-добре не ни се мяркай пред очите, че ще те ошамарим. Ясно ли е?

— Ясно.

— Но трябва да призная — комендантката енергично се изплю, изтръска водата от ухото си, — че за задник си много смел. Смел задник си ти, Гералт от Ривия.

— А ти? Как ти е името?

— Виолета — отвърна комендантката и изведнъж помръкна. — А тя? Която…

— Антея Дерис.

— Антея Дерис — повтори жената и изкриви устни. — Жалко.

— Жалко.

На терасата се събраха много хора, стана тясно. Вече не беше страшно, развидели се, вятърът спря, знамената увиснаха. Вълните отслабнаха, водата се отдръпна. Оставяйки след себе си разруха и руини. И трупове, по които вече пъплеха крабове.

Гералт се надигна с усилие. Всяко движение и всяко дълбоко вдишване причиняваха тъпа болка в хълбока му.

Коляното го болеше ужасно. И двата му ръкава бяха откъснати, той не помнеше кога точно ги е изгубил. Кожата на левия лакът, дясното рамо и като че ли на плешката беше одрана до живо месо. От множеството малки порязвания течеше кръв. Като цяло, нищо сериозно, нищо, за което да се притеснява.

Слънцето проби през облаците, хвърли отблясъци върху утихващото море. Просветна покривът на фара на края на носа, фар от бели и червени тухли, реликва от времето на елфите. Реликва, която вече беше преживяла не една буря. И както изглеждаше, щеше да преживее още много.

Като преодоляваше вече спокойното, макар и твърде задръстено с плаващи отломки устие на реката, на рейд излизаше шхуната „Пандора Парви“ с вдигнати като на парад платна. Тълпата я поздрави с викове.