Читать «Свечеряване» онлайн - страница 6

Това бе достатъчно.

Каролайн пристъпваше към него, но се спря. Устните й, полуразтворени, за да изрекат въпроса, останаха неми; зениците й внезапно се разшириха, сякаш се намираше в тъмна стая, а после се свиха и останаха така.

— Аз… аз… — успя да промълви. — Оххх…

Готово. Тя беше негова. При това стана толкова лесно.

Зъбите му пулсираха с особено мъчителна и в същото време сладка болка, която го мамеше да действа като кобра, да впие зъбите си до край в артерията. Беше гладен — не, умираше от глад — и цялото му тяло изгаряше от неистовия копнеж да пие до насита. В крайна сметка имаше и други, които можеше да си избере, ако пресушеше докрай този извор.

Внимателно, без да откъсва поглед от нея, той повдигна брадичката на Каролайн, за да открие шията й, където сладкият пулс туптеше в нежната падина. Ударите му изпълниха сетивата му: биенето на сърцето й, уханието на екзотичната кръв под кожата, гъста, упойваща като зрял плод и сладка. Главата му се замая. Никога досега не бе изпитвал подобно опиянение, такова нетърпение…

Такова нетърпение. Спря се. В крайна сметка имаше много други момичета като това, нали? Какво бе различното този път? Какво му ставаше?

И тогава разбра.

Благодаря, но смятам сам да управлявам ума си!

Внезапно разсъдъкът на Деймън се избистри, мисълта му стана леденостудена; чувствената аура, в която бе уловен, замръзна на мига. Пусна брадичката на Каролайн и застина.

Почти се бе поддал на влиянието на онова, загадъчното, което се възползваше от Каролайн. И то се опитваше да го подмами да наруши обещанието, което бе дал на Елена.

И отново за частица от секундата в огледалото се мярна нещо червено.

Беше едно от онези създания, привлечени от Силата, обитаваща Фелс Чърч — знаеше го. И то го използваше, опитвайки се да го накара да пресуши Каролайн. Да изсмуче кръвта й докрай, да убие човек, нещо, което не бе правил, откакто срещна Елена.

Защо?

Обзет от студена ярост, той се съсредоточи и насочи Силата на съзнанието си във всички посоки, за да открие паразита. Трябваше все още да е тук. Огледалото бе портал, който съществото използваше за да може да пътува на малки разстояния. И то го бе контролирало — него, Деймън Салваторе — което означаваше, че наистина е много близо.

Но не можа да открие нищо. Това усили гнева му. Прокара разсеяно пръст по тила си и изпрати зловещо съобщение:

Предупреждавам те само веднъж. Стой далеч от МЕН!

Изпрати мисълта с изблик на Сила, която лумна като светкавица в собствените му сетива. Мощта й би трябвало да убие тутакси всичко, което бе наблизо — на покрива, във въздуха, в клоните на дърветата… може би дори в съседната къща. Някъде наоколо едно същество трябва да е полетяло към земята и той трябваше да го усети.

Но въпреки че Деймън виждаше тъмните облаци, събиращи се над него в отговор на настроението му, а вятърът разлюля клоните отвън, никъде наоколо нямаше нито падащото тяло, нито се чу някакво предсмъртно стенание.