Читать «Свечеряване» онлайн - страница 7

Не откри нищо, което да е достатъчно близо, за да нахлуе в мислите му, а нищо отдалечено не можеше да е толкова силно. Понякога Деймън се забавляваше, като се преструваше на празноглав и суетен, но под тази маска се криеше хладна способност да се самоанализира. Той беше силен. Знаеше го. Докато се хранеше добре и не се поддаваше на отслабващи Силата чувства, съществуваха твърде малко създания, които биха могли да се изправят срещу него — поне в този свят.

Бе имало две такива тук, във Фелс Чърч, обади се подигравателен глас от едно кътче на съзнанието му, но Деймън побърза да го заглуши презрително. Със сигурност наблизо нямаше други вампири от Древните, в противен случай щеше да ги усети. Да, беше регистрирал обикновени вампири, които се бяха събрали тук, но те не бяха достатъчно силни, за да влязат в съзнанието му и да му въздействат.

И също толкова сигурен бе, че наоколо няма същество, което би могло да го предизвика. Щеше да го усети, както бе усетил поразителните лей линии на свръхестествена магическа сила, които бяха оформили мрежа под Фелс Чърч.

Погледна отново към Каролайн, която продължаваше да стои неподвижна, изпаднала в транса, който й бе внушил. Щеше да излезе от него постепенно, като изживяването нямаше да й навреди — или поне не това, което той бе направил. Деймън се обърна и грациозно като пантера скочи от прозореца на клона на дървото, а оттам тупна леко върху земята от близо десет метра височина.

2

Деймън трябваше да изчака няколко часа, докато му се предостави друга възможност да се нахрани — твърде много момичета все още спяха дълбоко — а той беше бесен. Гладът, който манипулативното създание бе събудил в него, бе реален, въпреки че дори и то не бе успяло да го превърне в послушна марионетка. Нуждаеше се от кръв, при това скоро.

Чак след това щеше да мисли какво означава поведението на странния гост на Каролайн от огледалото: един истински зъл демоничен любовник я бе предоставил на Деймън, за да я убие, докато се преструваше, че сключва споразумение с нея.

В девет сутринта, докато шофираше по главната улица на града, той мина покрай магазин за антики, закусвалня и магазинче за поздравителни картички.

Почакай. Това беше. Нов магазин, където продаваха слънчеви очила. Спря, излезе от колата с елегантен и нехаен маниер, плод на няколковековно безгрижно поведение. На устните му отново грейна очарователна усмивка, която мигом угасна, докато се възхищаваше на отражението си в тъмното стъкло на витрината. Да, както и да го погледнеш, аз съм великолепен, помисли си разсеяно.

Когато влезе, звънчето на вратата иззвъня. Вътре го посрещна пълничко и хубаво момиче с кестенява коса, вързана на опашка отзад, и големи сини очи, което му се усмихваше срамежливо.

— Здравей. — И макар че той не я бе попитал, тя додаде с разтреперан глас: — Аз съм Пейдж.

Деймън я изгледа продължително и лениво, сетне устните му бавно се извиха в усмивка — сияйна и съучастническа.

— Здравей, Пейдж — изрече провлачено.

Пейдж преглътна.