Читать «Свечеряване» онлайн - страница 4

— Благодаря ти. Но днес закъсня.

В стаята все още нямаше никой и Деймън не чу отговор. Но устните на отражението на Каролайн в огледалото не се движеха в синхрон с тези на момичето.

„Браво!“, помисли си той, винаги готов да оцени номер, с който някой разиграваше човешките същества. „Добре направено, който и да си ти!“

Като четеше по устните на момичето в огледалото, той различи нещо като съжалявам и прекрасна.

Деймън наклони глава.

— … Няма нужда да… след като днешния ден приключи — каза отражението на Каролайн.

Истинската Каролайн отговори припряно:

— Ами ако не успея да ги заблудя?

И отражението:

— … ще ти помогна. Не се тревожи. Отпусни се.

— Добре. И никой няма, ами… да пострада смъртоносно, нали? Искам да кажа, че не говорим за смърт… за хората.

— За какво ни е…? — попита отражението.

Деймън се усмихна вътрешно. Колко пъти досега бе чувал подобни неща? Самият той действаше като паяк и знаеше основното правило: първо примамваш мухата в стаята, после приспиваш бдителността й и преди жертвата да се усети, ще получиш каквото си поискаш от нея, докато накрая тя повече не ти е нужна.

А после — черните му очи блеснаха — време е за нова муха.

Сега Каролайн кършеше неспокойно ръце в скута си.

— Важното е наистина да го направиш… знаеш кое. Това, което ми обеща. Беше искрен, когато каза, че ме обичаш, нали?

— … повярвай ми. Ще се погрижа за теб… и за враговете ти. Вече съм започнал…

Внезапно Каролайн се протегна сладострастно — какво ли не биха дали момчетата от гимназията „Робърт Е. Лий“ да я видят в този миг.

— Точно това искам да видя — рече тя. — Писна ми да слушам Елена това, Стефан онова… и сега всичко ще започне отново да се повтаря до втръсване.

Каролайн млъкна рязко, сякаш някой й бе затворил телефона и тя чак сега го е осъзнала. За миг очите й се присвиха, а устните й се стиснаха в тънка линия. После бавно се отпусна. Очите й останаха приковани в огледалото, а едната й ръка се вдигна и леко се отпусна върху корема. Девойката се взря в ръката си и чертите на лицето й бавно се смекчиха, докато накрая върху него не се изписа изражение на страх.

Но Деймън не отвърна поглед от огледалото. Нормално огледало, нормално огледало, нормално огледало — ето! В последния миг, докато Каролайн се извръщаше, се мярна нещо червено.

Пламък?

А сега, какво ставаше тук?, помисли си лениво той и плесна с криле. Лъскавият черен гарван се превърна отново в невероятно красив млад мъж, излегнал се върху високия клон на дървото. Със сигурност огледалното същество не беше от Фелс Чърч. Но от думите му се разбираше, че ще създаде неприятности на брат му и за секунда устните на Деймън се извиха в красива усмивка.

Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да гледа как самодоволния му лицемерен брат Стефан, аз–съм–по-добър–от–теб–защото–не–пия–човешка–кръв, ще загази.

Тийнейджърите във Фелс Чърч — както и някои възрастни — гледаха на историята на Стефан Салваторе и местната им красавица Елена Гилбърт като на модерен вариант на легендата за Ромео и Жулиета. Тя бе пожертвала живота си, за да го спаси, когато двамата бяха заловени от маниак, след което той бе умрял от разбито сърце. Носеха се слухове, че Стефан не бил истински човек… а нещо друго. Демоничен любовник, заради чието избавление Елена бе умряла.