Читать «Свечеряване» онлайн - страница 59

Бе започнал да разтрива разсеяно с кърпата ръцете си, дланите, черната си риза. Сега погледна към кърпата и реши, че Бони заслужава поне малко благоприличие, особено след като не можеше да измисли с какво друго би могъл да й помогне. Потопи кърпата във ваната и я разстла под водата, за да покрие с нея Бони от шията до петите. Материята изплува на някои места, на други потъна, но като цяло свърши работа.

Повиши с още няколко градуса температурата на водата, но нямаше ефект. Бони се бе вкочанила като труп и може би много скоро щеше да се срещне със смъртта, колкото и млада да беше. Благородните му предци в стара Италия са били прави, помисли си Деймън. Девици като Бони вече не бяха момичета, ала още не бяха станали и жени. Това беше особено уместно в случая, тъй като всеки вампир можеше да види, че тя бе невинна девственица във всяко едно отношение.

И всичко бе извършено под самия му нос. Примамването, груповата атака, великолепната техника и синхронизация — те бяха убили тази девица, докато той само си седеше и наблюдаваше. И дори ги аплодираше.

Деймън усети как в гърдите му много бавно нараства нещо. Първите искри избухнаха, когато се замисли за дързостта на малахите да се впуснат на лов след неговите човеци, при това под носа му. Не се запита откога групата в колата се бе превърнала в „неговите човеци“ — предположи, че е защото напоследък те бяха толкова близо, че вече смяташе, че той е този, който решава съдбата им — дали да живеят, умрат или се превърнат в това, което бе и той. Нещото в гърдите му нарасна още повече, когато си припомни начина, по който малахите бяха манипулирали мислите му, примамвайки го да потъне в блажени размисли за смъртта като общо понятие, докато съвсем конкретна смърт се е разигравала пред него. И сега достигаше взривоопасни нива, защото самолюбието му днес бе засегнато прекалено много пъти. Наистина вече ставаше непоносимо…

… и това беше Бони…

Бони, която никога в живота си не бе наранила никого — едно безобидно създание, чуждо на всякаква злоба. Бони, която приличаше на котенце, което само размахва палаво и безобидно лапички във въздуха. Бони, с коса с цвят на зрели ягоди, която изглеждаше като обхваната от пламъци. Бони, с прозрачната кожа, с деликатните си виолетови вени по вътрешните страни на ръцете и гърлото. Бони, която напоследък бе добила навика да го поглежда косо, с невинните си като на дете очи, големи и кафяви, като звезди изпод дългите мигли…

Челюстите и кучешките зъби го боляха, а устата му гореше от отровната смола. Ала всичко това можеше да бъде пренебрегнато, защото го владееше една–единствена мисъл.

Бони го бе призовала за помощ половин час преди мракът да я погълне.

Това трябваше да бъде казано. Да бъде изследвано. Бони се бе обърнала за помощ към Стефан, който бе твърде далеч и твърде зает със своя ангел, но бе призовала и Деймън, беше молила за помощта му.