Читать «Свечеряване» онлайн - страница 61

Дори нещо повече от това. Бе спазил всички човешки традиции и обичаи, като се бе опитал да съблече Бони, без да накърни невинността й на девственица. А това беше вълнуващо. Разбира се, бе видял тялото й, нямаше как да се избегне това. Но наистина бе много по-възбуждащо, когато се опитваше да спазва благоприличие. Не го бе правил никога досега.

Може би затова Стефан жънеше такива успехи. Не, Стефан сега имаше Елена, която бе човешко същество, вампир и невидим дух, а сега изглежда беше жив ангел, ако изобщо подобно нещо съществуваше. Сама по себе си Елена бе достатъчно вълнуваща и забавна. При все това в последните няколко минути не бе мислил за нея. Дори можеше да се каже, че бе забравил за нея.

Може би трябваше да я извика, да я доведе тук и да й обясни какво прави, за да няма причини да му разбива черепа. Навярно щеше да е по-добре, ако и тя присъства.

Деймън внезапно осъзна, че не усеща аурата на Елена в стаята на Стефан. Но преди да отиде да провери, се чу трясък, последван от трополене на стъпки, после още един трясък, този път по-близо. И тогава вратата на банята се разтвори с ритник от Смъртния Дразнещ Досадник…

Мат пристъпи заплашително, нещо се заплете около краката му и той погледна надолу, за да ги освободи. Загорелите му страни внезапно се обляха в ярка руменина. Държеше малкия розов сутиен на Бони. Пусна го сякаш го бе ухапал, после отново го вдигна и се завъртя на пети. Едва не се блъсна в Стефан, който тъкмо влизаше. Деймън наблюдаваше развеселено сценката.

— Как се убиват те, Стефан? Само с кол ли? Ще го държиш ли, докато… Кръв! Той й дава да пие кръв! — Мат приличаше на обезумял и сякаш всеки миг щеше да се нахвърли върху Деймън. Лоша идея, помисли си Деймън.

Мат го погледна. „Изправя се срещу чудовище — още по-развеселено си помисли Деймън.“

— Пусни… я… веднага. — Младежът говореше бавно явно, за да придаде повече застрашителност на думите си, ала на Деймън му приличаше по-скоро на бавноразвиващ се.

Малоумен Елементарен Тип, Деймън продължи да измисля описания за Мат. Но това правеше…

— МЕТ — рече на глас и поклати леко глава. Може би така най-накрая ще успее да го запомни за в бъдеще.

— Мет? Ти ме наричаш…? Господи, Стефан, моля те помогни ми да го убия! Той е убил Бони! — Думите излязоха на един дъх от устата му. Жалко, помисли си Деймън, значи все пак можеше да говори и последният му акроним отиваше по дяволите.

Стефан беше изненадващо спокоен. Дръпна Мат зад гърба си и му каза с тон, който не беше предложение, а по-скоро заповед:

— Върви и седни при Елена и Мередит. — После се обърна към брат си. — Ти не се хранеше от нея — рече и това не беше въпрос.

— Да смуча отрова? Не си падам по това, малки братко.

Ъгълчетата на устните на Стефан потрепнаха. Не каза нищо, а само погледна към Деймън с очи, които… разбираха. Деймън настръхна.