Читать «Свечеряване» онлайн - страница 55

Деймън наклони глава, за да види по-добре силуета. Да, определено това бе най-подходящото облекло за нея и би трябвало да застане пред ярката светлина. Ако той…

Тряс.

Деймън полетя назад. Удари се в дървото. Погледна, за да се увери, че Бони не е пострадала — можеше да е фатално за нея. Изумен за миг, Деймън полетя — всъщност се понесе — надолу към земята.

Стефан беше отгоре му.

— Ти — неясно избъбри Деймън с уста, пълна с кръв, — си се държал като много лошо момче, момче.

— Тя ме принуди. Буквално. Мислех, че ще умре, ако не взема от кръвта й — аурата й беше толкова издута. А сега ми кажи какво не е наред с Бони…

— И за това ти пи от кръвта й, въпреки героичната си и непоколебима съпротива…

Тряс.

„Това ново дърво мирише на смола. Никога всъщност не съм имал желание да опознавам вътрешността на дърветата — помисли си Деймън, като изплю кръвта, напълнила устата му. — Дори като гарван ги използвам само, когато са ми нужни.“

Стефан успя да грабне Бони във въздуха, докато Деймън летеше към дървото. Сега той беше бърз. Беше много, много бърз. Елена беше феномен.

— Значи вече имаш представа каква е кръвта на Елена. — Стефан чуваше най-съкровените мисли на Деймън. Обикновено Деймън беше винаги готов за борба, ала този път той почти чуваше сърцераздирателния плач на Елена за приятелите й и изведнъж се почувства много уморен. Много стар — на няколко века — и много уморен.

Елена продължаваше да се рее във въздуха, понякога с разперени ръце като орел, друг път свита на кълбо като малко котенце. Кръвта й беше като ракетно гориво в сравнение с безоловния бензин на обикновените момичета.

А Стефан искаше да се бие. Дори не се опитваше да го скрие. Бях прав, помисли си Деймън. За вампирите желанието да се карат е по-силно от всяко друго, дори от нуждата да се хранят, а в случая със Стефан от загрижеността за неговите… каква беше думата? О, да. Приятели.

Сега Деймън се опитваше да избегне ударите, да пресметне предимствата си, които никак не бяха много, защото Стефан го държеше здраво. Мисълта. Речта. Склонността да се бие нечестно, която Стефан просто не разбираше. Логиката. Вродената способност да открива слабите места в защитата на противника си…

Хммм…

— Мередит и… по дяволите! Как беше името на онова момче? Придружителят й, мисля, че вече сигурно са мъртви — изрече невинно. — Може да стоим тук и да се дърлим, ако това искаш, имайки предвид, че никога не съм вдигал пръст срещу теб — или да се опитаме да ги спасим. Кое от двете предпочиташ? — наистина се питаше доколко Стефан може да се владее в момента.

Стефан рязко се смали, сякаш Деймън бе намалил размера на изображението през видеокамерата. До този момент той се носеше няколко метра над земята, а сега се приземи и се огледа с изумление, очевидно чак сега осъзнал, че лети.

— Аз не съм ги наранил — заговори Деймън, използвайки моментната уязвимост на брат си. — Ако погледнеш Бони — продължи, благодари на злото, че знаеше името й — ще видиш, че никой вампир не би могъл да й причини това. Мисля — додаде простодушно, за засилване на шока, — че нападателите са били дърветата, контролирани от малахите.