Читать «Свечеряване» онлайн - страница 48

— Да изпадне в транс? — Мат изгледа остро Мередит. — Тя не бива да го прави повече.

— Клаус е мъртъв.

— Но…

— Няма кой да ме чуе! — изписка Бони, а после избухна в ридания. — Елена и Стефан са твърде далеч и вероятно в момента спят! А няма никой друг!

Тримата сега се бяха притиснали плътно един до друг, тъй като клоните натискаха предната седалка към тях. Мат и Мередит бяха достатъчно близо и се спогледаха над главата на Бони.

— Ъъ… — поде той сепнато. — Ъъ… сигурни ли сме?

— Не — отвърна Мередит мрачно, ала в тона й прозвуча надежда. — Спомняте ли си тази сутрин? Не сме съвсем сигурни. Всъщност той навярно все още е някъде наоколо.

Сега на Мат съвсем му призля, а на зловещата синя светлина на фенерчето Бони и Мередит също изглеждаха като болни.

— И точно преди това да се случи, ние говорехме как голяма част от…

— … основната част от всичко, което се случи, за да се промени Елена…

— … беше по негова вина.

— В гората.

— С отворен прозорец.

Бони продължи да хлипа.

Но Мат и Мередит постигнаха мълчаливо съгласие с погледи.

— Бони — рече много нежно Мередит, — това, което каза, че би направила… е, ще трябва да го направиш. Опитай се да достигнеш до Стефан или да събудиш Елена или… или се извини на… Деймън. Боя се, че последното е най-добре. Той изглежда никога не е искал да ни види мъртви, а и сигурно знае, че няма да се сближи с Елена, ако убие приятелите й.

Мат изръмжа скептично.

— Той може и да не иска всички да сме мъртви, но може да изчака, докато някой от нас умре, за да спаси останалите. Никога не съм му вяр…

— Но никога не си му желал злото — прекъсна го Мередит с по-висок глас.

Мат примигна срещу нея и млъкна. Чувстваше се като пълен идиот.

— И така, ето го фенерчето — продължи Мередит. Както винаги в моменти на криза, гласът й беше овладян, спокоен, хипнотичен. Жалката синя светлина също беше ценна. Това бе всичко, с което разполагаха, за да не останат в пълен мрак.

Но когато настъпи пълен мрак, помисли си Мат, това ще означава, че светлината и въздухът в колата ще са свършили. Ще бъдат напълно отрязани от външния свят, затиснати под клоните. А дотогава навярно натискът ще е прекършил костите им.

— Бони? — Гласът на Мередит беше глас на по-голяма сестра, която се обръща към по-малката. Много нежен. Много овладян. — Можеш ли да си представиш, че това е пламък на свещ… пламък на свещ… и да се опиташ да изпаднеш в транс?

— Вече съм в транс. — Гласът на Бони бе някак си далечен… почти като ехо.

— Тогава помоли за помощ — подкани я Мередит тихо.

Бони шепнеше, отново и отново, явно нехаеща за света около нея.

— Моля те, помогни ни. Деймън, ако можеш да ме чуеш, моля те, приеми извиненията ни. Ти много ни изплаши и съм сигурна, че сме си го заслужили, но, моля те, помогни ни. Боли, Деймън. Боли толкова много, че бих могла да се разкрещя. Ала вместо това влагам цялата си енергия в този зов. Моля те, моля те, моля те, помогни ни…

Продължи да го повтаря пет, десет, петнайсет минути, а клоните се разрастваха, задушавайки ги със сладкия си аромат на смола. Бони продължи така много по-дълго, отколкото Мат вярваше, че ще може да издържи.