Читать «Свечеряване» онлайн - страница 47
Лиза Джейн Смит
Както и Бони.
— Мередит… клоните изпълват цялата предна седалка. Едва виждам лунната светлина. Става тъмно.
— Зная.
— Какво ще правим?
Мат видя огромното напрежение и объркване, изписани по лицето на Мередит. Помисли си, че каквото и да каже, ще го изрече през стиснати зъби. Но, когато прозвуча, гласът на Мередит бе съвсем тих.
— Не зная.
Докато Стефан още потръпваше, Елена се сгуши като котка в леглото. Усмихна му се. Усмивката й излъчваше удоволствие и любов. Той изпита желание да я сграбчи за ръката, да я просне върху леглото и отново да започне всичко отначало.
Ето до каква степен го подлудяваше. Но той осъзнаваше — твърде добре от собствен опит — опасността, с която си играеха. Още малко от това и Елена щеше да се превърне в първия дух вампир, както вече беше първият вампир–дух, който познаваше.
Но само я погледни! Той се надвеси над нея и впи поглед в лицето й. Сърцето му заби лудешки само докато я гледаше. Косата й, истинско злато, се стелеше като коприна в леглото, образувайки малко лъскаво езеро. Тялото й, на светлината на единствената лампа в стаята, приличаше на очертано със златна ивица. Наистина изглеждаше сякаш плува, движи се и спи в златна мъгла. Беше плашещо. За един вампир бе все едно да доведе греещото слънце в леглото си.
Стефан се улови, че потиска прозявката си. Тя му въздействаше и по този начин, като Далила, отнемаща силата на Самсон. Въпреки енергията, с която бе заредена кръвта й, блаженството на съня бавно го оборваше. Щеше да прекара топлата нощ в прегръдките й.
В колата на Мат ставаше все по-тъмно, тъй като дърветата продължаваха да засенчват лунната светлина. За известно време те се опитаха да викат за помощ. Но нямаше полза, а и Мередит изтъкна, че е по-добре да пестят въздуха в колата. Затова тримата притихнаха.
Накрая Мередит успя да извади от джоба на джинсите си връзка с ключове, на която бе закачено малко фенерче със синя лампичка. Тя я натисна и всички се наведоха напред. Толкова тънък лъч, а означава толкова много, помисли си Мат.
Натискът върху предната седалка се бе усилил.
— Бони? — попита Мередит. — Никой няма да ни чуе, че викаме. Дори и да са чули звука от спуканата гума, ще решат, че е било изстрел.
Бони поклати глава, сякаш не искаше да слуша. Продължаваше да вади иглите от кожата си.
Мередит е права, каза си Мат. Наоколо са километри пустош.
— Тук има нещо много лошо — проговори Бони. Изрече го тихо, но всяка дума прозвуча като хвърляне на камъни в езеро.
Лицето на Мат внезапно доби сивкав оттенък.
— Колко… лошо?
— Много лошо, това е… Никога досега не съм усещала нещо подобно. Нито когато Елена бе убита, нито от Клаус или от каквото и да е друго същество. Много е лошо и много силно. Не предполагах, че нещо би могло да е толкова силно. То ме натиска и аз се страхувам…
— Бони — прекъсна я Мередит, — й двете знаем, че има само един начин да се спасим…
— Няма начин да се спасим от това!
— … зная, че се боиш…
— И кого да призова тук? Бих могла да го направя, ако има към кого да се обърна. Мога да се втренча в светлината на фенерчето ти и да си представя, че е пламък и…