Читать «Свечеряване» онлайн - страница 50
Лиза Джейн Смит
Деймън внезапно застина. Изпрати силен сноп от търсеща Сила около себе си, подобно на лъчи на радар.
Но нищо не се върна обратно, не усещаше нищо, освен безмозъчните дървета под краката си. Каквото и да бе организирало всичко това, беше невидимо.
Добре тогава. Да опитаме това, реши той. Като концентрира цялата кръв, която бе изпил през последните дни, той изпрати огромна вълна на Силата си, сякаш Везувий изригна в смъртоносна експлозия. За секунди тя го обви като гигантски мехур от свръх нагрят газ. Защото се върна обратно. Невероятно, но паразитът се опитваше да го направи отново, да проникне в съзнанието му. Това трябва да беше.
Да го приспи, предположи Деймън, докато разтриваше разсеяно тила си с нарастващ гняв. В същото време обединените ловци довършваха плячката си в колата. Шепнеха неща в съзнанието му, за да го омаломощят, отнемайки тъмните му мисли и връщайки ги като ехо обратно с един нюанс по-тъмни, в цикъл, който би могъл да го накара да полети, да убива отново и отново единствено заради чистата наслада от самия акт на убийство.
Сега съзнанието на Деймън бе обзето от студена и тъмна ярост. Той се изправи, изпъна схванатите си ръце и рамене, и след това потърси внимателно, ала не с обикновена вълна, а с пълния изблик на Силата си, търсейки с всяка клетка на съществото си, за да открие паразита. Трябваше да е някъде там, дърветата продължаваха работата си. Но не можа да открие нищо, дори и след като използва най-бързия и най-ефективния метод за сканиране, който познаваше: по теорията на случайните отклонения. Би трябвало тутакси да открие нечие мъртво тяло. Ала не откри нищо.
Това го вбеси още повече, но яростта му бе примесена и с възбуда. Искаше да се бори, да убива, но не да извършва безсмислено убийство. И ето че сега се бе изправил пред достоен противник, а Деймън не можеше да го убие, защото не успяваше да го открие. Изпрати съобщение, изпълнено с дива сила във всички посоки.
Събра цялата си Сила, с цялата й мощ, мислейки за всички смъртни, от които я бе придобил. Задържа я и я усили, влагайки цялата мощ на ума и уменията си, изковани във вековните битки. Задържа Силата, докато я почувства като атомна бомба в ръката си. И след това я освободи изведнъж, като разрушителна експлозия, разпростираща се в противоположна на неговата посока, далеч от него, със скоростта на светлината.
Сега определено щеше да усети предсмъртните страдания на нещо могъщо и всеобхватно… нещо, което бе оцеляло от предишния му обстрел, предназначен само за неземни същества.
Деймън разпростря сетивата си до най-широк обхват, искаше да чуе или усети нещо разтърсващо, възпламеняващо — нещо, което ослепява, чиято кръв изтича — намиращо се в клоните, във въздуха, където и да е. Все някъде някакво създание би трябвало да полети към земята или да дращи в предсмъртен гърч с огромните си динозавърски нокти — същество, наполовина парализирано или напълно обречено, с изкормени вътрешности. Но единственото, което усети, бе шумолящият вятър и огромните черни облаци, надвиснали над него като отклик на собственото му настроение. Все още не усещаше тъмното създание, което явно се намираше достатъчно близо, щом се опитваше да нахлуе в мислите му.
