Читать «Свечеряване» онлайн - страница 45

Гласът на Бони излезе с хълцане и заекване.

— Ръцете ми… те се впиват в ръцете ми… ръцете ми…

— Бони — заговори с хриплив глас Мередит, — зная, че можеш да го направиш. Мат… ръчката точно под… предната седалка ли е… или…

— Да, накрая… — Не му достигна въздух за повече. След като сграбчи клона на дървото, му се стори, че натискът намаля за миг, но сега отново се притисна силно към врата му.

Нямам избор, помисли си той. Пое колкото можа по-дълбоко въздух и бутна клона назад. Чу вика на Мередит и се изви. Усети как острите трески на дървото разкъсаха гърлото му, ухото и кожата по черепа. Сега се бе освободил от натиска на тила, макар че се ужаси като видя каква голяма част от дървото се бе промушило в колата — много повече, отколкото в началото. Скутът му бе пълен с клони на вечно зеленото дърво, чиито игли се забиваха навсякъде.

Нищо чудно, че Мередит е почти обезумяла, помисли си замаяно и се извърна към нея. Тя беше почти затрупана под клоните, едната й ръка се бореше отчаяно с нещо около гърлото й, но го видя.

— Мат… отпусни твоята седалка! Бързо! Бони, зная, че можеш.

Мат загреба още клони, промуши ръка под тях и сграбчи ръчката, която щеше да отпусне назад седалката му. Ръчката не помръдна. Тънки, но жилави филизи се бяха увили около нея. Той ги изви и безмилостно ги прекърши.

Облегалката падна назад. Мат се гмурна под огромния, най-дебел клон, макар че едва ли вече можеше да се определи като такъв, тъй като колата вече бе пълна с множество подобни клони. Тогава, тъкмо докато се протягаше, за да помогне на Мередит, облегалката й рязко падна назад.

Тя падна заедно с нея, далеч от задушаващите зелени игли, и пое дълбоко дъх. За миг остана да лежи неподвижно. После се прехвърли на задната седалка, влачейки със себе си Бони, която приличаше на таралеж с впитите в тялото й игли. Когато заговори, гласът й бе дрезгав и бавен.

— Мат. Бог… да те… благослови… че успя… — Ритна предната седалка и тя отново се изправи, а Мат стори същото с неговата.

— Бони — изрече той вцепенено.

Бони не помръдваше. Безброй тънки клони все още я обгръщаха плътно, впивайки се в ризата, в косите й.

Мат и Мередит започнаха да ги дърпат. Когато ги махнаха, отдолу оставаха червени подутини и малки дупчици.

— Сякаш са се опитвали да прораснат в нея — промърмори Мат, докато изскубваше едно тънко клонче. Под него имаше множество червени точици като убождания с игла.

— Бони? — заговори й Мередит, докато вадеше клончетата, оплели се в косата на приятелката й. — Бони? Съвземи се! Погледни ме!

— Ти ми спаси живота.

— Бях толкова изплашена…

Бони се разплака тихо, обронила глава на рамото на Мередит.

Мат погледна към Мередит тъкмо в мига, в който лампата на колата примигна и угасна. Последното, което видя, бяха тъмните й очи, от чието изражение съвсем му призля. Погледна към трите прозореца, които сега виждаше от задната седалка.

Трудно можеше да се види каквото и да било, заради това, което бе полепнало по стъклата. Игли. Клони. Плътно закриващи всеки сантиметър от прозорците.

При все това, двамата с Мередит, без да е нужно да изричат каквото и да било, се протегнаха едновременно към дръжките на задните си врати. Те изщракаха и се открехнаха на няколко сантиметра; сетне се захлопнаха обратно с решителен трясък.