Читать «Свечеряване» онлайн - страница 43

Младежът чуваше собственото си тежко дишане. Миризмата на зеленина бе задушаваща в тясната кола. Дори подушваше мириса на дървесна смола, разнасяща се от по-малките клони, които се бяха прекършили и сълзяха.

Много бавно Мередит се протегна, за да счупи един от клоните, който бе насочен като стрела към гърлото й. Но не можа. Мат протегна изтръпналите си пръсти, за да опита той. Но въпреки че дървото не бе много по-дебело от пръста му, беше кораво и дори не се изви.

Сякаш е било закалено с огън, помисли си замаяно момчето. Но това е абсурдно. Дървото е живо, усещам отчупените парченца.

— Ох!

— Мога ли вече да се изправя? — Гласът на Бони прозвуча приглушено в крака на Мередит. — Моля те. Преди да ме е сграбчило. Иска да го направи.

Мат я погледна слисано, сетне почеса бузата си о разцепения край на големия клон.

— Няма да те сграбчи. — Но стомахът му се сви, докато се опитваше да напипа закопчалката на предпазния колан. Защо Бони си бе помислила същото като него, че това нещо прилича на огромна, изкривена, космата ръка? Та тя дори не го бе видяла!

— Знаеш, че иска — прошепна Бони. Досегашно леко треперене бе обхванало цялото й тяло. Тя се протегна назад, за да разкопчае колана си.

— Мат, трябва някак си да се измъкнем — обади се Мередит. Тя успяваше да поддържа извитата си назад поза, но Мат чуваше, че дишането й става все по-тежко. — Трябва да се плъзнем към теб. Това нещо се опитва да се увие около гърлото ми.

— Това е невъзможно… — Но той също го виждаше. Току-що разцепения връх на едно по-малко клонче бе помръднало почти незабележимо и острия край се притискаше към гърлото на Мередит.

— Усещаш го по този начин, защото просто никой не може да остане така извит назад за дълго — рече Мат, знаейки, че дрънка глупости. — В жабката има фенерче…

— Жабката е напълно блокирана от клоните. Бони, можеш ли да се протегнеш и да разкопчееш колана ми?

— Ще опитам. — Бони се плъзна напред, без да вдига глава и затърси закопчалката на колана.

На Мат му се стори, че уханните, обрасли с гъсти бодли вечно зелени клони я поглъщат. Засмукват я в иглите си.

— Сдобили сме се с цяло шибано коледно дърво — изруга той. Извърна се и погледна през стъклото на прозореца до него. Направи с ръцете си фуния, за да вижда по-добре и облегна чело на изненадващо студеното стъкло.

Нещо го докосна по тила. Той подскочи и замръзна. Не беше нито топло, нито студено и приличаше на женски нокът.

— По дяволите, Мередит…

— Мат…

Мат се ядоса на себе си, задето бе подскочил. Но докосването беше толкова… драскащо.

— Мередит? — Той бавно отмести глава и погледна в отражението на тъмния прозорец. Мередит не го докосваше.

— Не… мърдай… наляво, Мат. Там има дълго и много остро парче. — Гласът й, обикновено хладен и леко отчужден, често го караше да си представя онези снимки в календарите, на които се виждат сини езера, заобиколени от сняг. Но сега звучеше задавено и напрегнато.

— Мередит! — обади се Бони, преди Мат да заговори. Гласът й сякаш идваше изпод пухена завивка.