Читать «Свечеряване» онлайн - страница 216

— Не ме е грижа дори и тризнаци да сте. Елена каза, че зад всичко това има още някой освен Деймън. Така твърдеше и Стефан преди… хей, ти какво си направил на Стефан? И какво си направил на Елена?

Докато двамата се ежеха един на друг — съвсем буквално в случая с Шиничи, защото косата му щръкна нагоре — Мередит изгледа многозначително Бони, доктор Алпърт и госпожа Флауърс. После погледна към Мат и леко се докосна по гърдите. Тя беше единствената, достатъчно силна, за да го удържи, макар че доктор Алпърт кимна забързано в знак, че ще помогне.

И тогава, докато момчетата се надвикваха все по-шумно, а до тях Мисао се кискаше, на вратата се появи Деймън. Всички се размърдаха инстинктивно. Мередит и доктор Алпърт хванаха Мат от двете му страни и го поведоха към изхода, докато Изобел най-неочаквано изпищя и скочи върху Шиничи. Никой от присъстващите не очакваше това от нея, но със сигурност много им помогна, помисли си Бони. Мат още крещеше и се опитваше да се измъкне и по най-примитивен начин да излее омразата си към Шиничи, но безуспешно.

Бони не повярва на очите си, когато отново се завърнаха в гората. Дори госпожа Флауърс не се предаваше. Повечето от тях бяха опазили фенерчетата си.

Беше станало чудо. Успяха да избягат дори от Деймън. Сега трябваше само да са много тихи и да се опитат да преминат през Олд Уд без да налетят на нещо лошо. Може би щяха да намерят пътя към истинския пансион. После щяха да мислят как да спасят Елена от Деймън и двамата му приятели. Накрая дори Мат бе принуден да признае, че беше много малко вероятно да успеят да се справят срещу три свръхестествени същества.

Бони искаше само да можеха да вземат Изобел със себе си.

— Добре, а сега трябва да отидем в истинския пансион — каза Деймън, когато Мисао най-после остави Изобел напълно покорена, почти в безсъзнание. — Там ще бъде Каролайн.

Мисао престана да гледа Изобел и се отмести от нея.

— Каролайн? Защо ни е Каролайн?

— Нали това е част от забавлението? — произнесе Деймън с най-очарователния си съблазняващ тон. Шиничи веднага престана да изглежда измъчен и се усмихна.

— Това момиче… тя е онази, която ти бе използвала като преносител на заразата, нали? — Изгледа закачливо сестра си, чиято усмивка беше леко напрегната.

— Да, но…

— По-скоро е само забавна — отбеляза Деймън, който с всяка изминала минута ставаше все по-чаровен. Но като че ли не забеляза как Шиничи се подсмихна на сестра си зад гърба му.

— Не се сърди, скъпа — каза й той и я погали под брадичката, докато златните му очи светеха от възбуда. — Никога не съм се заглеждал по това момиче. Но разбира се, щом Деймън казва, че е забавно, така и ще бъде. — Сега подсмихването му прерасна в широка самодоволна усмивка.