Читать «Свечеряване» онлайн - страница 217

— И няма шанс някой от тях да ни избяга? — подметна Деймън, почти разсеяно, загледан в мрака на Олд Уд.

— Повярвай ми, моля те — озъби се китсуне. — Ти си проклет вампир, нали? Въобще не се очаква от теб да бродиш из горите.

— Това е моя територия, заедно с гробището — започна Деймън с умерен тон, но Шиничи бе решил да не го слуша още много дълго.

— Аз живея в горите. Контролирам храстите, дърветата… и съм им посветил някои от моите малки експерименти. Скоро сам ще се увериш. А сега, за да отговоря на въпроса ти: не, никой от тях няма да ни избяга.

— Това е всичко, за което моля — заяви Деймън, все още сдържан, но за дълго не отклони поглед от златните очи на китсуне. После сви рамене и се извърна, за да погледне към луната, наполовина скрита между вихрещите се по небето облаци.

— Остават ни още няколко часа до церемонията — припомни му Шиничи, както бе застанал зад него. — Така че едва ли ще закъснеем.

— По-добре ще е да не закъсняваме — промърмори Деймън. — Каролайн може да направи страхотно добро впечатление на онова момиче с пиърсинга, което има навика да изпада в истерия, ако хората закъсняват.

Всъщност луната вече се бе издигнала високо в небето, когато Каролайн докара колата на майка си под верандата пред пансиона. Беше облечена с вечерна рокля, толкова плътно прилепнала, че изглеждаше като изрисувана на голо върху тялото й, в любимите й цветове — бронзово и зелено. Шиничи погледна към Мисао, която се закиска, прикри устата си с ръка и сведе поглед.

Деймън съпроводи Каролайн по стъпалата на верандата, като й каза:

— Оттук се стига до най-хубавите места.

Насъбралите се им сториха път с леко учудване.

Деймън заговори приветливо с Кристин, Тами и Ава:

— Опасявам се, че за вас трите остана галерията. Това означава да седнете на земята. Но ако сте добри и послушни, за следващия път ще ви уредя хубави места.

Другите го последваха с възклицания, но Каролайн заговори раздразнено:

— Защо да ги пускаме да влизат вътре? Мисля, че те трябва да останат отвън.

— Който седне по-напред, няма да бъде изложен на опасност — обясни й Деймън кратко. — От тук най-добре ще виждаме. Все едно че сме настанени в кралската ложа.

Лисиците близнаци и момичето от човешката раса го последваха, като палеха по пътя си всички светлини в тъмната къща чак до терасата на покрива.

— А те кога ще се появят? — попита Каролайн и погледна надолу.

— Всяка минута се очаква пристигането им — съобщи Шиничи, като я изгледа озадачено и едновременно с това укорително, сякаш й казваше: „Какво си въобразява това пияно момиче?“.

— Ами Елена? И тя ли ще присъства?

Шиничи не я удостои с отговор, а Мисао се закиска. Но Деймън се приближи до Каролайн и прошепна нещо в ухото й.

Тогава в очите на Каролайн блеснаха зелени искри и се присвиха като котешки. А усмивката на устните й беше на котка, притиснала лапата си върху някое канарче.

36

Елена чакаше, скрита в дървото.

Всичко това всъщност не се различаваше много от шестмесечното й пребиваване в света на духовете, където тя прекара повечето от времето си само в наблюдаване на другите, чакане и още наблюдаване. През тези месеци тя се беше научила на търпение и да остава за дълго безучастна, но нащрек, което би удивило всеки, който познаваше предишната, толкова необуздана Елена.