Читать «Светкавично бягство» онлайн - страница 8
Ридли Пиърсън
Но това беше Шекспир, а му беше известно, че той е в кръвта й. Ако се случеше да я открие, непременно щеше да бъде на подобно представление, ето защо част от него бе изкушена да повярва, дори бе убедена, че най-сетне я е намерил.
Балконът. Прецени, че е избрала място, което предоставя стратегическо преимущество във височината, защото тъкмо на това я бе учил.
На сцената Бенедик, след като бе цопнал в яслата, говореше на публиката; от черните му кожени панталони за езда и бухналите ръкави на ризата му се стичаше вода. Поредният изблик на смях се понесе сред публиката; отново успя да различи нейния. Ларсън се почувства като орнитолог, който разпознава птицата единствено по песента й.
Вече не се смееше заедно с останалите. Вместо това, подтикван от любопитство, се бе извърнал и се взираше нагоре към балкона.
Тъй като бе прекалено едър за наблъсканите една до друга седалки, температурата му се повиши, а кожата започна да го сърби. Може и да се дължеше на възможността, която му се предоставяше. Той представляваше миналото на Хоуп, предишната й самоличност. Щеше ли тя да го желае толкова отчаяно, колкото той нея? Дали някак не бе узнала за преместването му? Въпреки опита му, съвпадението глождеше съзнанието му. Объркан, несигурен какво да предприеме, той остана на мястото си.
Театър „Фокс“, реставриран образец на една отминала епоха, смазваше публиката. Съчетанието от претруфен арт деко, азиатска позлата и квазиегипетски мотиви с анахронични изображения като шестметровия Буда в поза лотос, осветен в кичозно лилаво, изглеждаше преднамерено зашеметяващо. Въпреки че залата бе просторна, Ларсън трудно можеше да остане незабелязан. Над метър и осемдесет и с рамене, които притискаха любителите на театъра от двете му страни, той определено би стърчал, ако се изправи. Съмняваше се, че тя ще го забележи и ще го разпознае в гръб от такова голямо разстояние, но се надяваше това да стане. Отново се огледа, развеселен и разтревожен, заинтригуван, макар да се чувстваше неловко, а мускулите му да бяха напрегнати. Рамото го наболяваше както винаги от шест години насам, когато се зададеше буря. Беше носил същата значка през всичките тези години, макар сега в официалните му документи да пишеше друго, някакъв друг чин, някакъв друг Ларсън, пренасочен заедно с Хемптън и Стъбълфийлд към най-елитната областна служба — шерифството — специалното звено за задържане на издирвани от закона. Беше се озовал донякъде в ролята на златотърсач, отчасти на хрътка, както и на мошеник или пък на актьор; служителите на тази служба преследваха укрили се от правосъдието, както и издирвани за углавни престъпления лица, за да ги върнат към определеното им място за изтърпяване на наказанието.
Ако тя го мернеше първа, как ли щеше да реагира? Ларсън не знаеше. Щеше ли да се втурне през тълпата право в обятията му? Щеше ли да избяга? Отново се постави на нейно място и реши, че би избрала да застане точно до пътеката към изхода. По-вероятно би предпочела да хукне натам, отколкото да рискува да се озове лице в лице с него.