Читать «Светкавично бягство» онлайн - страница 7

Последната му съзнателна мисъл бе по-скоро видение: изобщо не беше символът на безкрайност, а два триъгълника, разположени един срещу друг, докосващи се връх с връх. Като папийонка.

1.

Настоящето

Ларсън смяташе, че от всички неща на света най-добре познава смеха й. Тук, където най-малко го очакваше. Прозвуча като изстрел, мина през слуха му и се спусна към публиката, където се сля с грохота на останалите смехове. Може и да беше заседнал в гърдите му, защото остана без дъх.

Денят му бе започнал перфектно; искаше му се всеки ден да започва така. Помпаше мускули, теглейки веслата от въглеродна сплав с диагонално оцветени ръкохватки в наситено бургундско червено и черно — безспорно цветовете на колежа на собственика им. Водеше наетия скул сред рояци невидими мушици, толкова гъсти, че трябваше да стиска зъби да не влязат в устата му; от време на време край него се стрелваше по някое водно конче, сякаш го приканваше да се надпреварват. Беше станал преди изгрев и щеше да е готов — събрал багажа си, взел душ и оставил езерото Крев Кьор зад гърба си, преди движението в сутрешните часове да блокира главната артерия на града.

Реши да угоди на прищявката си и се обади на касата да провери дали са останали някакви билети — удоволствие, което не би споделил с никого.

Истината бе, че през петте години, докато тайно издирваше Хоуп по Шекспировите фестивали и чествания, чак по такива отдалечени места, като Ашлънд, Орегон и Сидър Сити, Юта, самият той се бе пристрастил към произведенията на Барда: изстъпленията, романтиката, лъжите и измамите, хитроумието, манипулациите, симетрията на пиесите. Никога не би му хрумнало, че може да я открие тук, на собствена територия.

Вярата в съвпаденията бе изкоренена от Ларсън така, както приучават куче да лежи до масата, без да поглежда храната.

Бе усетил телефона си да вибрира няколко пъти през изминалите десет минути, но оставаше доста време, а и той правеше така при всеки пристигнал имейл, спам или съобщение. Нямаше намерение да безпокои хората до себе си с бледосиния си електронен дисплей, докато те се опитват да останат в шестнайсети век. Антрактът наближаваше. Тогава щеше да провери пощата и съобщенията си.

Този град бе последното място — абсолютно последното, където можеше да се надява да чуе смеха й: съчетание от крясъците на подивяла от ужас маймуна и грациозни трели, преминаващи през няколко гами. Макар да бяха изминали почти шест години, щеше да разпознае мелодичния кикот, където и да се намираше. Но в Сейнт Луис, в театър „Фокс“? Не и в този живот.