Читать «Сборник "Старобългарски загадки" - цялата поредица» онлайн - страница 11

Николай Пенчев

Писарят облече риза, завърза кесията с писарските си принадлежности върху кожения панталон, обу ботуши и излезе. Докато слизаше по стълбите от стаята към главното помещение, се сблъска с един от слугите в кръчмата, което го подсети за странната среща предишната вечер в коридора на двореца. Дали беше случайност или предупреждение? Дали някой, подслушвал пред вратата на Дукум и разбрал за поставената задача, го съветваше да не се бърка там, където не му е работа? Предстоеше да разбере.

Климент седна на маса до прозореца и зачака Кладий да му донесе парче хляб, малко сирене, маслини и чаша квас. Докато разсеяно слушаше бързата реч на гърка, който му обясняваше колко е поскъпнало напоследък житото, Климент се замисли над вчерашния разговор. Думите на Дукум не го изненадаха особено. Всички знаеха, че след признаването на християнството за равноправна религия и появата на слухове, че Борис може да се покръсти, напрежението между българи и славяни се бе засилило. Двете общности никога не се бяха обичали. Воини и аристократи по рождение, българите се отнасяха надменно към славяните, без да си дават сметка, че държавата не би могла да съществува без тях. Славяните, получили повече свободи при Аспарух и наследниците му, отколкото под управлението на Византия, бяха започнали да се превръщат в самостоятелна сила. А аристокрацията трябваше да се съобразява с нея. Заменили Перун с Христос, сега те бяха намерили могъщ лост, с който да търсят повече власт в новата държава. Това, което Климент не знаеше досега, бе, че Борис подкрепя християнството не в религиозен, а в политически план. Факт, спечелил му със сигурност много врагове в българските родове. Те бяха свикнали да контролират хановете, с изключение на Крум, разбира се, и сега усещаха как властта се изплъзва от ръцете им. Това правеше положението на Борис много несигурно.

„А моето - още повече“, помисли си писарят, напълно убеден, че никой няма и да се замисли дали да го жертва в борба с толкова висок залог - кой да управлява държавата и на кой бог да се кланя.

„Ще ме убият и окото им няма да мигне! - каза си той. - Вчерашното предупреждение със сигурност не бе случайно. Дукум може да си мисли, че е взел предпазни мерки, но боилите също имат шпиони. И то очевидно добри! Пръстенът му едва ли ще ме предпази от мечовете на убийците. Дори още по-сигурно ще ги насочи към мен“, каза си Климент и почувства как коремът го свива от напрежение. Изпи с благодарност топлата медовина, донесена от Кладий, и стана от масата.

„Трябва ми оръжие“, каза си писарят и пренебрегвайки болките в корема, решително излезе от странноприемницата.

Макар да бе обучен да се бие с меч, Климент не разполагаше с нищо повече от обикновен нож, с който режеше месо. Носеше го затъкнат отстрани в ботуша, както бе виждал да правят някои войници, но знаеше много добре, че едва ли ще му бъде от полза, ако се стигне до сериозен сблъсък.