Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 38

— Как да няма самодиви? А „Самодиви в бяла премяна тихо нагазват трева зелена“? — възрази Панчо.

— Ти все много знаеш. Това е друга работа. Това е поезия. И задължение да го научиш наизуст. Това се иска вече от тебе: да разбереш задълженията си.

— Щом има самодиви, има и таласъми — упорстваше Панчо. — Тате, кажи, че има таласъми.

— Има, но на село — отстъпваше бащата, поставен между два огъня. — А в града няма. Хайде, цяло лято си ги слушал, сега заспивай.

— Защо в града да няма? — не се оставя Панчо. — Щом в града има повече удобства за хората, значи, има и за таласъмите.

Лампата в другата стая угасна.

— Аз заспивам, а вие, ако щете, сами ставайте таласъми — сърдито рече майката.

— Тате, сега не мърдай — вкопчи се за него Панчо.

— Виж какво, Панчо. Наистина ще трябва да ти обясня всичко. Таласъми всъщност няма. Това са измислени духове.

— Ама аз знам, че са духове. Затова ме е страх от тях.

— Но те не съществуват, а са измислени от хората през вековете. Едни народи са си ги представяли по един начин, други — по друг. Англичаните са измислили призраци с чаршафи, ние, българите — таласъми и караконджовци.

— Тия с чаршафите са още по-страшни — стисна му ръката Панчо. — Теодор веднъж в техния вход…

— Да, но те са измислили и добри духове. Например феите — мъчеше се да го успокои баща му.

— А нашите таласъми добри духове ли са?

— Доб… доб… доб… — не се сдържа на балкона Караконджо.

— Тате, някой тропа на балкона.

— Сигурно някоя котка.

— Ами ако е мъркотка?

— За женски мъркоти не съм чувал. Слушай сега. Нашите таласъми са едни добри домашни духове. Караконджото например.

— Зная. Това е духът на закланото прасе.

— Значи, баба ти Пена ти е разказала. Такива работи са си разправяли едно време хората през дългите зимни вечери. Не е имало ни телевизия, ни радио, ни кино…

— Но караконджото, като настигнел някого в тъмното, метвал се на гърба му и не го оставял чак докато пропеят петлите.

Караконджо заподскача на балкона, готов да възрази, но другите таласъми успяха да го укротят.

— Да, но това е ставало само по пътя, който минава край гробищата. Колко ме е било страх на времето да минавам там даже и денем.

— А за Мъркота, тате, какво ще ми разкажеш?

— Мъркота даже не е национален, а наш семеен таласъм. Вероятно го е измислил дядо ми, защото нито съм чувал, нито пък чел после нещо за такъв таласъм.

— Ама че невежи хора. Имаше книга „Страшният Мъркот“. Продаваше се по всички добре уредени книжарници — извика Мъркот. Караконджо и Дългата опашка от своя страна едва удържаха пък него да не влезе, да се разправя с бащата на Панчо.

— Ами Дългата опашка?

— Това даже пък не е и таласъм. Измисли го баща ми, когато бях малък, за да не изяждам сладкото от сливи. Все го криеха я в килера, я в някой долап, но аз го намирах. Тогава баща ми измисли Дългата опашка — пазача на сладкото.