Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 39

— Я, па тоя! Измислен съм бил! Аз, най-авторитетният между таласъмите! — зафуча Дългата опашка, но Мъркот и Караконджо овреме му бяха застъпили опашката и не можа да помръдне.

— И ти как си го представяше?

— Една дълга опашка и толкоз. Нещо като твоята Черна ръка, само че опашка. Щом тръгнех да тършувам из тъмните одаички на старата къща, все ще се натъкна я на някоя повязка за къделя, я на някой стар дядов пояс, я на някое повясмо кълчища и тутакси се връщах назад. Все Дългата опашка ми се привиждаше.

— Видяхте ли бе, жалки таласъмчета — доволно се изпъчи Дългата опашка.

— Ха-ха-ха — гръмко се изсмя бащата.

— Видя ли, хвалипръцко — скара се Мъркот на Дългата опашка. — Чул те е и сега ти се смее.

— И все пак си пострадах не от Дългата опашка, а от друго. Понеже все намирах гърнето със сладкото, веднъж го бяха скрили в една бохча с вълна. Бохчата окачена на гредите. Минавам аз край нея постоянно, но хич и не подозирам. Преравям цялата къща — няма сладко. Тогава нямаше конфитюри под път и над път, това ни беше лакомството. И както си вървя отчаян и замислен — бух главата в бохчата. Отвън меко, но отвътре като ме пухна гърнето по челото, цяла краставица ми излезе.

— И пак изяде сладкото?

— Охо, и още как. А бе я да накараме майка ти да направи тая година. От белени сливи, отвътре с орехови ядки.

— Ако не млъкнете веднага, не само че сладко няма да видите, ами и горчиво ще ви стане — продължаваше да се сърди майката.

За щастие Панчо беше вече заспал и бащата лесно се оправда:

— Успокой се де. Трябваше да го приспя. Още е ваканционно настроен.

— Стига, стига. Знам ги твоите теории за развиването на детското въображение. Синът ти ще си въобразява това-онова, а другите ще напредват в живота.

— Ама аз му обясних истината за таласъмите.

— Тихо, че таласъмна вече.

Глава единадесета

Никой не дава квартира на таласъми

— Горкият Панчо — въздъхна Мъркот. — Много ми е мъчно за него.

— Мене по ми е мъчно за баща му. Нещастникът. Какви теории се сили да измисли, че нямало било таласъми — изръмжа Дългата опашка.

— Остави това. Те хората са такива — хем нищо не им е ясно, хем искат да покажат, че всичко им е ясно.

— И ти, Мъркоте, си като тях. За много умен се смяташ, ама видя ли докъде ни докара.

— Мъчно ми е за Панчо. Все сме го плашили горкото дете, а то заслужавало само ласка — разнежи се Мъркот и погали Панчо по косицата.

Панчо го хвана за лапата, но не за да я отстрани. Изглежда, му беше приятно. Мъркот продължи да го гали. Панчовата ръчичка също се движеше нагоре-надолу заедно с лапата на таласъма.

— Тате, ти ли си? — попита Панчо.

— Не — прошепна таласъмът. — Аз съм. Мъркот. Тук са още Дългата опашка и Караконджо.

— В стаята ли?

— В стаята. Аз съм седнал на леглото ти. Дългата опашка е насреща във фотьойла. А глупавият Караконджо се пъхна под леглото.

— Аз се чудя какво ми повдига отдолу пружината и не мога да се друсна, както трябва, когато се обръщам на другата страна.