Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 37

— Квик, квик, квик — изквича Караконджо, който с доброто си сърце искаше да му помогне.

Но и викът и квикът се губеха сред грамадната врява, която долиташе от градските улици.

И Дългата опашка запя нова песен или по-право старата малко поновому:

Аз съм Дългата опашка. Тук не чуват моя вик. Свърши позата юнашка — старата опашка-шашка тук отпусната се лашка като скъсан край от прашка под гълчавата просташка на врабците, чик-чирик. Ох, не ща опашка-сабя, а сега да имах баба, за ръката да я сграбя и без страх да слушам как там оттатък свири влакът, тук отсам трамваи тракат, път колите шумно чакат, хората се бутат с лакът, всичко тропа, трака: — Трак!

Певците млъкнаха и седнаха съкрушени в сянката на комина. Само Дългата опашка продължаваше по инерция да маха с диригентската си опашка. Резултатът беше плачевен. Гласовете им се губеха в безкрайното пространство от плоски покриви като в пустиня.

— За тро… тро… тро…

— За тролея?

— За тропането пък да не говорим. Само си подбих копитата.

— Изобщо ударихме на камък — въздъхна диригентът и си подви дългата опашка.

— Не на камък, а на бетон — поправи по Мъркот.

Глава десета

Още светлина върху таласъмите. Но те пак се гушат в тъмния балкон.

Тежък бе тоя ден за таласъмите, но не бе по-лек и за Панчо. Урок по английски, урок по цигулка, плуване, балет и пет часа училище. Малко хапна вечерта и веднага си легна.

Таласъмите по липса на таван се спотаиха на Панчовия балкон и зачакаха да видят какво ще стане.

— Ей сега ще заспи и веднага ще се вмъкнем вътре — предложи Мъркот.

Да, но Панчо не се предава лесно на съня, колкото и да е уморен.

— Тате — завика Панчо от леглото си.

— Какво има пак — обади се от другата стая баща му.

— Остави вратата към вашата стая отворена, че ме е страх.

— Глупости. Пак сте си говорили с децата за някоя Черна ръка.

— Тоя път беше за Червената ръка. Теодор, като влязъл една вечер в техния тъмен вход, и се появила една червена ръка. Нямало никакво тяло, а само ръка. И тя…

Вратата се отвори и в нейния светъл правоъгълник застана по пижама бащата на Панчо.

— Хайде, успокой се. И друга вечер не си разказвайте такива глупости преди лягане.

— Тате, седни за малко — замоли се Панчо и хвана баща си за ръката.

— Я стига се е глезил, ами да заспива — чу се отвътре гласът на майката. — Вечер се мотае, а сутрин не може очи да отвори. Ще прощаваш, ако мислиш, че утре аз ще седна да те обувам.

— Наистина няма време, Панчо. Хайде, оставям вратата отворена, но заспивай веднага.

— Разкажи ми за таласъмите — не го пускаше Панчо. — Баба Пена ми разказваше много хубаво. И ги слушахме как тропат на тавана.

— Таласъми. Бабини деветини — викна отвътре майката.

— Не са бабини деветини. Да ти тропнат на тавана, ще те видя аз тебе. Не те ли зная колко си страхлива. Като видиш мишка и припадаш — разсърди се Панчо.

— Не се говори така на мама — упрекна го баща му.

— Ама тя майка ти е виновна, дето му втълпява такива измишльотини — скара се майката тоя път на бащата. — Сега вече е ученик. Има толкова задължения. Трябва да гледа реално на живота. Да знае, че няма никакви таласъми. Че мишките са тропали на тавана. Че никакви червени или черни ръце не съществуват. Никакви призраци в никакви замъци — викаше вече твърде високо майката. — И никакви феи и никакви самодиви. Има уроци и толкоз! Голям си.