Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 19

Седях облечен на пясъка и гледах морето. Панчо тичаше след хвърчилото, държейки го здраво за конеца.

Морето се издуваше и спадаше равномерно, сякаш някакво огромно чудовище риеше някъде в дълбините му и търсеше нещо по дъното. Ето защо, мислех си, древните индийци са създали легендата, че бог Вишну, превърнат в глиган, рови по дъното на океана и търси изгубената Земя.

Черният гръб на една загладена подводна скала ту изплуваше, ту се скриваше под вълните. Понеже вятърът от сушата тласкаше обратно навътре в морето горните слоеве на водата, получаваше се впечатление, че тоя черен гръб плува в посока към брега.

Да, мислех си, имали са въображение древните народи, при това съчетано с много мъдрост. Океанът е толкова голям, че Земята ти се струва изгубена. И бог Вишну я търси по дъното. Освен това този Вишну е повелител на цялата вселена, включително и на боговете. Но тая вселена пък от своя страна не е нищо друго, освен въплъщение на Рама; лесовете са косите на Рама, звездите-близнаци Вечерница и Зорница са ноздрите му, диханието — полъхът на вятъра и тъй нататък. А прародител пък на всичко е бог Брама.

— Е, какво, тя няма край, а? — запита ме някой.

Като погледнах, какво да видя? Онова не било никаква скала, а наистина един огромен благодушен глиган, който вече бе доплувал до пясъка и ми намигаше дружелюбно.

— Качвайте се — каза чудовището.

— Къде да се качваме! — запитах аз.

— На гърба ми.

Колебаех се, но Панчо, изглежда, това и чакаше. Той все чака да стане нещо необикновено и когато то стане, го приема съвсем естествено. Затича се, дърпайки конеца на хвърчилото си и се метна върху чудовището.

— Тате — провикна се той, — дай ми трийсет стотинки да си платя разходката.

Нямаше как, качих се и аз. Бързо се озовахме в открито море. Чудовището пореше вълните с лекота. Хвърчилото ни следваше отгоре, добре опънато от насрещния вятър.

Да го беше прибрал, Панчо — рекох. — По него ще ни забележи майка ти от станцията и ще има да ни мърмори после.

Но и аз знаех, че хвърчилото вече не може да се прибере. Единственият изход беше да се пусне конецът и то да върви, където ще. Но Панчо нямаше да иска да се раздели с него по никой начин.

— Къде ще ходим, чудовище? — запитах. — Сигурно до хоризонта и обратно, а?

— Не, тоя път доста зад хоризонта — отвърна чудовището. — Отиваме на сватбата на принцеса Дамаянти.

Оказа се, че това не беше сватбата, а годежът на принцесата. Но от едно чудовище, което говори с човешки глас, не могат да се изискват такива езикови тънкости. Както и да е, годежът също бе една доста интересна церемония и двамата с Панчо останахме доволни да присъстваме там.

В двореца на богатия и прославен цар Бима се бяха насъбрали сгледници от цял свят. Всички красиви принцове искаха ръката на красивата принцеса. Тя трябваше да си избере за съпруг един от тях. И тя отдавна го беше избрала. Това беше младият и хубав цар Нал, владетелят на царство Нишад. Оставаше царкинята да обяви избора си и тържеството да завърши щастливо.