Читать «Сбогом на таласъмите и други приказки» онлайн - страница 17

— Ще беснея, на, на — зарева още по-силно Панчо и за да вдигне още по-голям шум, ритна една туба за нафта, която баба му бе забравила на терасата, след като за последен път си бе напълнила нафтовата печка.

Тубата се преобърна леко, което показваше, че е почти празна. Панчо продължи да я рита и като че ли малко се поуспокои. Аз се прибрах, за да не взема да го наказвам още с пристигането си.

Чуха се още думтежи по терасата. След това тубата падна долу и Панчо продължи да я рита по двора. Намерил си необичайна футболна топка, той като че ли забрави за лястовичките. Докато се мръкне, тубата се озова далече надолу из градината. Чак по време на вечерята се сетихме за нея. Беше вече доста тъмно и оставихме търсенето й за сутринта.

Рано-рано ме събудиха радостните възгласи на Панчо.

— Тате, тичай да ги видиш. В гнездото са. Мътят.

Наистина едната лястовичка си подаваше човката от отвора на гнездото, а другата ту влизаше, ту излизаше със спокойни и плавни движения. Явно бе, че вече се бяха настанили в своя роден дом, заради който бяха прелетели толкава голямо разстояние.

— Тубата! — почти извиках аз.

— Добре де. Ще я прибера. Стига с тая туба. За друго не можеш ли да мислиш сега — отяде ми се Панчо.

— Тубата е била причината, Панчо — поясних мисълта си аз. — Или, по-право, миризмата на тубата. Смущавал ги е мирисът на нафта. Птиците не обичат замърсената природа. Щели са да ни напуснат като нищо.

— Видя ли? А ти ме пращаш да я прибирам — зарадва се Панчо.

При това положение трябваше сам да вървя да търся тубата. Намерих я търкулната в долния край на градината. Около капачката й бе текло и един малък кръг от младата трева бе почернял. Птичките по околните дървета цвъртяха тревожно.

— Е, не пискайте толкова — обърнах се аз към птичките. — И вие, и Панчо не знаете, че не може вече да се изрита тубата с нафта. Ще гледаме поне да я сложим в мазето…

Приказка за краля слънце

Това станало едно време вдън горите тилилейски. Не зная как да ви опиша колко са били гъсти горите тилилейски. Може би е достатъчно да кажа, че по онова време не е имало седмица за защита на гарата. Нито пък пионерите са провеждали трудодни по залесяването.

С една дума, както сега сред голи баири с труд ще намериш някоя горичка да се прислониш на сянка, така тогава сред безкрайните гари мъчно можело да се намери някоя полянка, та да поизлезеш на слънце.

Но и това си имало своите неудобства. С тия неудобства е свързана приказката, която сега ще ви разкажа.

Живяло вдън горите тилилейски едно грънчарско племе. Обаче грънци без слънце могат ли да се пекат? Могат, ама друг път. Могат грънци. А в горите тилилейски било сенчесто, та чак тъмно.

И бродело грънчарското племе из горите тилилейски с надежда да намери някоя слънчева поляна, където да си опече грънците.

Тук поляна, там поляна, няма поляна. Колкото повече се лутали из гората, толкова по-гъста ставала тя. (Този израз го има във всички приказки, но какво да се прави — сега всичко се строи от сглобяеми елементи). Заблудило се грънчарското племе, не ще и дума.