Читать «Сага за живите кораби - трилогия» онлайн - страница 1659

— Напротив, имаш. То е последното парченце. Независимо дали ти харесва, или не, трябва да си го върна, за да стана цялостен. За да станеш цялостна и ти. Мислиш, че то е твое, но грешиш. — Той извърна поглед от нея. — По право тази болка е моя.

Започна да се сипе дъжд, леденостуден дъжд. Първо го чу сред дърветата горе. После капките си пробиха път през балдахина. Най-напред западаха нежно, а после извил се вятър забърса върховете на дърветата и капките стовариха студения си товар в потоп. Алтея вече беше изтръпнала за студа. Парагон продължи да говори нежно:

— Върни ми я, Алтея. Няма причина да я задържаш. Тя никога дори не му е принадлежала, че да ти я дава. Разбираш ли? Той ти я предаде. Опита се да се отърве от болката, като я предаде, но не беше негова. Трябваше да си остане с мен. Сега си я взимам от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да я пуснеш. Оставям ти спомена, защото той, боя се, си е изцяло твой. Но болката е стара, предавана от един на друг като зараза. Реших да сложа край. Сега се връща при мен и остава с мен.

За известно време тя се съпротивлява, стискайки я силно.

— Не можеш да я вземеш от мен. Беше толкова ужасно. Беше толкова болезнено. Никой не би разбрал; никой не би повярвал. Ако ми отнемеш болката, правиш лъжа от онова, което изтърпях.

— Не. Не, скъпа моя, правя го само спомен, вместо нещо, което да изживяваш непрестанно в главата си. Остави го в миналото. Вече не може да те нарани. Няма да му позволя.

Той протегна към нея широка ръка. Тя се страхуваше от него, но неспособна да се противопостави, положи малката си длан върху неговата. Той въздъхна дълбоко.

— Върни ми я — каза ѝ меко.

Беше като да издърпаш забила се надълбоко треска. Имаше я протяжната болка от изваждането, а после рязкото жегване на потеклата прясна кръв. Нещо здраво стегнато вътре в нея изведнъж се отпусна. Беше се оказал прав. Не беше нужно да задържа болката си. Можеше да я пусне. Споменът все още беше там. Не беше изчезнал, но се беше променил. Беше спомен, част от миналото. Тази рана можеше да се затвори и да заздравее. Нанесената ѝ вреда вече я нямаше. Не ѝ се налагаше да я държи като част от себе си. Можеше да си позволи да се излекува. Сълзите ѝ се разводняваха от падащия по лицето ѝ дъжд.

— Алтея!

Тя дори не трепна. Непрестанният дъжд измиваше нощта от небето, като го изсветляваше до сиво утро, което едва проникваше през покрова на дърветата. Алтея стоеше на бака с ръце, протегнати към полумрака, докато проливният дъжд я мокреше. Беше прилепил нощната риза до тялото ѝ. Като прокле и двама им за глупаци, Брашън се спусна напред през палубата, за да я хване за рамото и да я разтърси.

— Да не си се побъркала? Ела вътре.

Тя вдигна ръка към лицето си, очите ѝ бяха затворени, стиснати в гримаса. После неочаквано се блъсна и се вкопчи здраво в него.

— Къде съм? — настоя замаяно.

— Отвън на палубата. Ходейки насън, мисля. Събудих се и те нямаше. Да влезем вътре. — Дъждът се стичаше по голия му гръб и прилепваше памучните панталони към тялото му; разделяше чудесната ѝ коса на кичури и течеше на струйки по лицето ѝ. Тя се придържаше за него, треперейки, без да се опитва да се скрие от пороя.