Читать «Сага за живите кораби - трилогия» онлайн - страница 1661

— Можем ли да започнем отначало? — попита го. — И този път да караме бавно?

Чувстваше хиляди неща. Убийствена ярост към Кенит. Гняв към самия себе си, че не я беше защитил. Болка, че не му беше казала по-рано. Как се предполагаше да се справи с всичко това? После разбра какво бе имала предвид. С новото начало. Вдиша дълбоко. С усилие избута всичко настрана.

— Мисля, че така трябва — отвърна мрачно. Примири се, че трябва да бъде търпелив. Изучаваше лицето ѝ. — Би ли искала тази стая само за себе си за известно време? Докато се почувстваш по-различно относно… всичко? Знам, че трябва да караме бавно.

Тя избърса сълзите от очите си. Усмивката, която му отправи, този път беше истинска.

— О, Брашън, не чак толкова бавно — възрази. — Имах предвид, че трябва да започнем отново сега. С това. — Тя вдигна устни към неговите. Той я целуна много нежно. Шокира се, щом усети стрелкащия се връх на езика ѝ. Тя пое накъсано дъх. — Трябва да свалиш тези мокри дрехи — смъмри го Алтея. Хладните ѝ от дъжда пръсти заопипваха около кръста му.

Парагон обърна лице към небето. Дъждът се стичаше по затворените му очи и влизаше в устата му. Хладността на зимата се отдръпна, щом слънцето докосна деня по-уверено. Той отвори очи с примигване и се усмихна. Дъждът внезапно намаля трополенето си и спря, а някъде в далечината въпросително запя птица. Друга ѝ отговори някъде по-наблизо. Животът беше хубав.

Малко по-късно почувства как Янтар поставя ръка върху парапета му. До нея положи гореща чаша с нещо.

— Рано си станала — поздрави я той.

Погледна през рамо и я завари да го изучава внимателно. Усмихваше се.

— Събудих се изпълнена със странно усещане за добро физическо здраве.

— Така ли? — Той се усмихна самодоволно, а после отново погледна към деня. — Мисля, че познавам това чувство. Янтар, мисля, че късметът ми се обръща.

— Заедно с този на всеки друг.

— Предполагам. — Замисли се за кратко. — Помниш ли какво обсъждахме снощи?

— Да. — Тя зачака.

— Промених мнението си. Права си да искаш отново да идеш на север. — Той се озърна наоколо, сред чудото на пролетния свят. — Приятно е да насочиш хората по правилния път. — Отново ѝ се усмихна. — Иди на север.

Епилог

Преобразяване

Шривър си почиваше. Вече нямаше мъки, нямаше борба.

Дори болката ѝ се беше притъпила до дразнещо пулсиране. Тя се носеше сред тъмнината, която не беше нито змия, нито дракон. Имаше покой в тази неизбежност. Когато дойдеше лятото, Тинтаглия щеше да издращи дебелия слой листа, които ги покриваха. Щом горещата светлина на лятото докоснеше обвивката ѝ, тя щеше да изникне като дракон.

Мъчителното пътешествие най-сетне беше приключило. Когато Парагон и Помнещата ги бяха довели до устието на реката, змиите бяха скептични. Нито една от тях не разпозна този див, млечен поток като древната Змийска река. Бяха ги последвали с дълбоки опасения. Много бяха загинали. Единствено неистовото настояване на Тинтаглия беше вдъхнало кураж на Шривър да продължи. Когато достигнаха странната конструкция от дънери, която хората бяха изградили, за да им помогнат, тя се беше отчаяла. Водата беше твърде плитка, завоите — твърде тесни, за да ги взима удобно. Очевидно хората не знаеха нищо за змиите и тя не можеше да им има доверие.