Читать «Сага за живите кораби - трилогия» онлайн - страница 1658

Тя остана смълчана, докато не избухна в разтърсващ смях.

— О, Парагон, в това си по-прав, отколкото предполагаш, приятелю.

— Бъди доволна от собствения си живот, приятелко, и го живей щастливо. Остави другите да решат за себе си кой път да следват.

Тя се навъси насреща му.

— Даже и когато виждаш с абсолютна яснота, че този път е грешен за тях? Че ще се наранят?

— Може би хората имат право на болката си — осмели се той и добави неохотно: — Може би дори им е необходима.

— Може би — призна нещастно Янтар, а после каза: — Вдигни ме, ако обичаш. Мисля да ида да си легна и да обмисля това, което ми каза. Преди да ме заварят дъждът и комарите.

Алтея се задушаваше в кошмар. Знанието, че сънува, не ѝ помагаше особено. Не можеше да го избегне. Не можеше да диша, а той беше върху гърба ѝ, притискаше я надолу и я нараняваше, нараняваше я. Искаше да изкрещи, но не успя. Само да успееше да изкрещи и щеше да може да се събуди, но не успя да издаде звук, който да послужи за отдушник. Виковете ѝ бяха пленени в нея.

Сънят се промени.

Внезапно над нея стоеше Парагон. Той беше мъж, висок, тъмнокос и мрачен. Погледна я с очи като тези на Кенит. Тя се присви надалеч от него. Когато заговори, в гласа му звучеше болка:

— Алтея. Стига с това. Никой от нас не може да го търпи повече. Ела при мен — нареди ѝ той. — Безшумно. Веднага.

— Не. — Тя почувства как я дърпа и започна да се съпротивлява. Знаещият поглед в очите му я заплашваше. Никой не биваше да разбира така отявлено какво чувства.

— Да — каза ѝ, докато тя упорстваше. — Знам какво правя. Ела при мен.

Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Той беше твърде едър и силен. Но въпреки това тя се опитваше. Ако се бореше и не се даваше, как можеше вината да е нейна?

— Вината не беше твоя. Отърси се от този спомен; той не е настоящето. Това мина и приключи. Остави го да си иде. Тихо, Алтея, тихо. Ако изкрещиш, ще се събудиш. По-лошо, ще събудиш целия екипаж.

Тогава всички щяха да узнаят срама ѝ.

— Не, не, не. Изобщо не става дума за това. Просто ела при мен. Имаш нещо мое.

Ръката от устата ѝ изчезна, както и тежестта от тялото ѝ, но тя все още беше пленена в себе си. Тогава внезапно се понесе свободно. Беше някъде другаде, някъде на студено и ветровито, и тъмно. Беше много самотно място. Компанията на когото и да било беше за предпочитане пред тази изолация.

— Къде си? — повика го тя, но въпросът излезе като шепот.

— Тук. Отвори очи.

Тя стоеше на бака сред нощна буря. Извиващ се вятър разклащаше дърветата над главата ѝ и дребни парчета отломки падаха сред мръсен дъжд. Парагон се беше извил, за да погледне назад към нея. Алтея не можеше да различи чертите му, но чу гласа му.

— Така е по-добре — каза ѝ успокояващо. — Имах нужда да дойдеш тук, при мен. Чаках, като мислех, че в крайна сметка ще дойдеш сама. Но ти не го направи, а това продължи твърде дълго за всички ни. Вече знам какво трябва да сторя. — Фигурата замълча. Следващите му думи излязоха по-тежко. — Имаш нещо мое. Искам си го обратно.

— Нямам нищо твое. — Изговори ли думите, или само си ги помисли?