Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 22

Свивам се на леглото с книгата, придърпвам колене към гърдите си и усещам, че стомахът ми е пълен. Като дете четях почти всичко — обяви, рецепти върху пакети храна, стари, скъсани италиански вестници, постлани в шкафовете. Не всички думи ми бяха познати, но аз проследявах с пръст звучните гласни, опитвах как звучат шепнешком. Открай време съм влюбена в думите. Един от най-ранните ми спомени е как мама ми чете, запъва се с английския, той звучи неестествено, стъклено, когато тя изговаря думите, а после ме целува по косата. Имам много малко спомени за нея и те са най-ценните. Тогава бяха спокойни времена, пълни с обич и думи.

Елизабет, майката от „Швейцарското семейство Робинсън“, ми напомня за лелите. Открити и изобретателни, въоръжени с готварски умения, с чиято помощ да преобразят всяко островно животно във вечеря. Бедствията не са в състояние да ги отчаят.

С настъпването на мрака бухалите започват да се провикват, сякаш жалеят, и аз оставям книгата. Протягам ръка, за да изключа фенера, и си лягам както съм с дрехите. Едва сега тялото ми започва да копнее. Разбирам, че мъката може много да прилича на глад. Тя носи зашеметяваща болка.

Тъй като съм расла в дом на италианци, рядко ми се е случвало да изпитвам глад. Може би италианците знаят, че гладът много прилича на тъгата. Те знаят, че за да обичаш някого, трябва да го направиш щастлив, което пък означава да е добре нахранен. Алекс често се оплакваше, че изяждаме огромни количества храна на семейните вечери. Той получаваше киселини от мазните салами и меките, топли polpette. Не разбираше защо се тръшкаме чак толкова за тайната рецепта на баба за pasta al forno, приготвена с кюфтета, сирене и яйца. Той не можеше да повярва, че ядем октопод и заек, а понякога, главно по-възрастните членове на семейството, свински крака. Хранехме го само с артишок, макарони, капоната, направена с пипер и карфиол, и домати, докато братовчедите ни обсъждаха закуски в Сицилия — шоколадова гранита или сладолед в бриош. След вечеря татко караше Алекс да отиде с него и с чичовците ни за affogato, ванилов сладолед, залят с черно като нощта еспресо. Алекс винаги ме поглеждаше нещастно, когато тръгваше с тях. Прекалено много храна! Всъщност искаше да каже: прекалено много любов! Не беше свикнал с подобно нещо. Хората от семейството му бяха резервирани, понякога сякаш се срамуваха от силните чувства — да плачат, да се прегръщат и да се смеят високо. Това им беше чуждо. Нашето семейство беше тъкмо обратното — любовта се лееше в най-различни форми. Тя беше във формата на храна, на критика или на сълзи, които леля Роза лееше непрекъснато. Любовта се забелязваше в прокарването на четката през косата или когато леля Кони плюеше на някоя салфетка, за да избърше нещо от бузата ти, или когато някой вдигнеше ръце, щом влезеш в стаята… в жарките прегръдки, в съветите, които нямаш никакво желание да чуеш. Независимо от формата, получаваше любов — както ставаше и с купите паста — в огромни количества. По много.