Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 20

Зарадвах се, когато замина преди пет години, а през годините се връщаше все по-рядко. Дори да бе съществувала някаква близост между нас като деца, след това пътищата ни поеха в противоположни посоки. Нейният път, животът ѝ, бяха толкова далече от мен, че тя ми се струваше все по-чужда с напредването на времето. Само че аз все още ѝ се сърдя; гневът така и не се стопи. В момента дори съм ѝ по-сърдита от когато и да било.

Татко трябваше да отиде до апартамента. Трябваше да намери нещата, с които обикновено се обличам: дънки и къси панталони, тениски, зелената ми жилетка, гуменки. Трябваше да ми приготви пижамата, която е сгъната и пъхната под възглавницата, да вземе четката ми за зъби от чашата в банята. Ако имаше отворена книга на нощното шкафче, щеше да вземе и нея. Татко щеше да се сети и за памучното бельо, и чорапите, свити на топки. Щеше да ми донесе и пощата, и лосион против слънце, просто за всеки случай. Щеше да затвори вратата на гардероба от страната на Алекс, която винаги зееше, и се виждаха ризите на Алекс на закачалките, спретнато подредени. Щеше да спре, да си поеме въздух и да се постарае да не плаче, защото и той обичаше Алекс. Защото аз го обичах. Защото Алекс бе направил дъщеря му щастлива.

Опитвам се да не заплача.

Налагам си да не отворя вратата и да не се разкрещя на сестра си да се махне, да престане да ми съсипва живота, защото знам, че това не е вярно. Много по-лесно ми е да мразя нея, отколкото Господ. Трудно е да мразя безликото, безразлично, жестоко провидение, което полага млади мъже във водни гробове и облича съвсем млади жени в траурни рокли.

Навън се разнася шумолене, точно пред вратата, и тялото ми се напряга. Дишането ми става по-бързо, сърцето ми препуска, кръвта и гневът пулсират във вените ми. Чувам тихо прокашляне, което ме докарва до бяс, сякаш е ругатня, жестока подигравка.

„Остави ме на мира!“, искам да изкрещя, защото предпочитам да си остана сърдита и потънала в мълчание.

Бела е дивата, самоотвержена сестра, която не се замисля за нищо. Ако аз съм жестока, то вината е нейна, и ако съм жестока, то ще бъда елегантно жестока.

Счупени неща, стъпкани обещания… а след това идва и най-лошото.

Наблюдавах. Видях всичко. Гледах партито отстрани, годежното парти на братовчедката Кристина, в полумрака, също както сега. Бяха се събрали много хора: имаше представители на семейство Капуто почти докъдето стига погледът, имаше дори представители от семейството на мама; сицилианци и калабрийци, и други, които се наричаха просто американци. Чернокоси глави, развързани езици спореха по начини, по които са в състояние да спорят единствено хора, които се обичат истински. Двама души могат да минат незабелязани в такава тълпа, сред шума. Двама, които си говорят над хартиените чинии, стиснали пластмасови вилици в ръка. Устните на Бела са кървавочервени, дългата ѝ коса се стеле по раменете, свободната ѝ ръка е пъхната под бедрото, очите са като на сърна. Лицето на тийнейджърка се е запечатало в спомените ми, когато тя се привежда…