Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 21

— Франки?

Гласът ѝ долита покрай пантите на вратата. Всички мускули в тялото ми се напрягат.

— Франки?

Чакам. Вратата не е заключена. Ако я отвори, ще изкрещя. Ще я замеря с книгата и ще изкрещя всички неща, които съм таила години наред. Ще избълвам всички отровни, грозни неща, ще разкрия истината. Няма да млъкна, докато гласът ми не пресипне, докато у мен не остане абсолютно нищо.

Не откъсвам поглед от дръжката на вратата, сякаш се опитвам да ѝ наложа със силата на волята си да влезе. Само смей!

Тя обаче не отваря вратата. Повече не ме вика, не натиска дръжката. Чувам шумоленето на кашона на предното стъпало, как тя въздиша, после хрущенето на чакъл и листа, когато отива към колата. Чувам я да отваря врата, след това затваря отново и най-сетне, наистина, най-сетне включва двигателя.

Едва когато бръмченето на мотора заглъхва, аз ставам и отварям вратата. На светлината на залеза виждам огромен кашон от плодове. В него се виждат консерви, усещам аромата на кафе, виждам пижамата си, сгъната спретнато върху купчина дрехи.

Вдигам кашона и го пренасям в бунгалото, преглеждам какво има вътре. Тениски и дънки, чифт обувки, пуловер. Пощенски пликове, в които сигурно има сметки, на които не обръщам никакво внимание. Кутии в розово и синьо. Arancini, домашните наденички на чичо Марио, cotolette в алуминиево фолио, плик с ябълки, нарязано сирене проволоне, друг плик с половин хляб. Все остатъци от панихидата. Няма сандвичи с краставица. Канолите на леля Роза. Сребърната ми кафеварка и смляно кафе. Всичко е внимателно подредено в големия кашон, също като пъзел. Разпръсвам всичко върху леглото и то заприличва на леглото на Бела по Коледа. Аз винаги вадех всеки подарък от чорапа си бавно и подреждах всичко в спретнати купчинки, за да удължа радостното очакване. Ако пък трябва да сме честни, правех го, за да дразня сестра си. Тя толкова се дразнеше, че съм подредена, от бавните ми като на костенурка движения, че това за мен беше поредният подарък.

Преобличам се в дънки и тениска, слагам си чисто бельо и чорапи. Истинско облекчение е да се отърва от черната рокля. Смачквам я на топка и я натъпквам в най-горното чекмедже на гардероба. Пъхвам останалите дрехи и гуменките до мъжките ботуши, а храната и кафеварката поставям на плота до мивката. Оставям пликовете в кашона. Няма нито четка за зъби, нито паста за зъби. Прокарвам език по зъбите и усещам, че са лигави и мръсни. Не помня някога да не съм ги мила повече от дванайсет часа.

Измивам си ръцете и сядам на малката маса, захапвам едно arancini, все още съхранило част от топлината си, и се питам кой от роднините ги е правил. Оризът е лепкав, плънката — солена, с вкус на сирене. Облизвам пръсти, след това сгъвам резени проволоне в устата си. Това е типичната за татко и за лелите храна. Храна, която ми носи спокойствие.

След това откривам фенерче, което може да се използва и като висяща лампа, и го заканвам така, че бунгалото да светне, докато слънцето залязва, погълнато от гората. Скоро ще се разнесат звуците на нощта. Бухали; същества, тръгнали на лов, за да изхранят пернатите си семейства. Притискам силно капаците на кутиите с храна и ги прибирам в найлоновия плик, а после връзвам дръжките.