Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 19
Хана Тъниклиф
— Франки…
Сега вече гласът ѝ е изтънял, едва се чува.
— Да? — сопвам се аз. — Какво… Франки?
— Аз… много съжалявам…
— Съжаляваш, че не дойде ли? Съжаляваш, че никога те няма ли? — Гласът ми се надига; не мога да го контролирам. — Съжаляваш, че така и не отговори на поканата за сватбата ли? Сватбата на собствената ти сестра! Съжаляваш, че Алекс…
Не успявам да довърша. Клатя глава, облизвам сухите си устни. Бузите ми горят; имам чувството, че цялата съм пламнала.
— Франки, не съм и помислила, че ти… Погребения…
— Разкарай се от прага ми.
Тя мига. След това слиза от стъпалото и се отдръпва от пътя ми.
Ключът се плъзва в ключалката. Чувам я, че кашля, както и в нощта, когато замина. Тихо, любезно прокашляне, за да прочисти гърлото си. За да спре сълзите да не закапят. Аз обаче не я поглеждам.
— Тръгвай си, Бела.
Отварям вратата, пъхвам се вътре и затварям с такъв замах, че тя се трясва и разтърсва рамката.
Бела не си тръгва, докато светлината не започва да угасва. Сядам на леглото върху дюшека на бабуни и започвам да чета „Швейцарското семейство Робинсън“, ала не виждам и дума, чакам да чуя, че пали двигателя на автомобила си. Не отивам до прозореца, не излизам до тоалетната, просто чакам, неспокойно, вътре в тъмното бунгало, припомням си всички начини, по които ме е наранявала и разочаровала. Горещо ми е, нервна съм, почти без дъх. Луда съм.
Понякога се треса от яд, когато си спомням всичко, което Бела ми е причинила. А събитията могат да бъдат изопачени, разгледани и премислени от най-различни ъгли. Стават остри и многостранни като диаманта на годежен пръстен.
На първо място са нещата, които е съсипала още по времето, когато беше малка, докато започне да разбира какво прави. Счупената дръжка на чашата ми от кръщенето; остриганата коса на любимата ми Барби; нейното име, написано с разкривен почерк, в синьо, в една от книжките ми; тениски, изцапани с трева; обувки, разтегнати от по-големите ѝ стъпала; обеци с изчоплени камъни. Нямаше случай да вземе нещо назаем, без да го развали или изгуби, и затова аз престанах да си давам нещата и пазех всичко мое. „Тя ме превърна в стисната и дребнава“, мисля си, кипвам и стискам зъби. Вината е изцяло нейна, а изобщо не ѝ пука.
Насилвам се да прочета за корабокрушението и за семейство Робинсън, които са вече на брега и търсят начини за оцеляване. Старая се да се потопя в думите, да престана да мисля за сестра си.
Не става въпрос единствено за счупените неща. Не можеш да имаш доверие на казаното от Бела. Обещава да бъде някъде, след това забравя. Закъснява, винаги закъснява. Не стига, че е закъсняла, ами се залива от смях, сякаш е супер, че си я чакал в студа или дъжда. Не се интересува от живота на друг, освен от своя, не я грижа за времето на когото и да било. Интересува я единствено
