Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 17

Гневът се надига в мен. Мразя океана, задето ми е отнел онова, което е по право мое, мразя себе си, задето съм повярвала, че всичко може да продължи завинаги.

Каква глупачка бях!

Папратта перва олющените ми колене и аз усещам странно удоволствие, че болката отвътре намира отражение и отвън. Риданията ми са разтърсващи, накъсани, когато завивам и виждам, че малкото бунгало ме очаква. Забавям крачка и забързвам, куцам малко, но дишам по-спокойно. Сега вече съм в безопасност.

На стъпалото пред входната врата, под стрехите, е седнала жена в дълга пола. Прегърнала е колене, стъпалата в сандали едва се показват изпод тъканта на полата. Носи много гривни и тениска без ръкави. Вдига глава, обсипана с небрежни, тъмни къдрици, крайчетата, боядисани в канелен цвят, и ми се усмихва предпазливо.

Бела.

Четвърта глава

Когато сестра ми замина, косата ѝ беше дълга, черна, с пурпурни оттенъци, крайчетата изпръхнали, цъфнали. Беше с черна очна линия, толкова дебела, сякаш някой беше насинил окото ѝ. Скоро преди това си беше пробила носа и той беше зачервен, инфектиран от пробождането. По онова време все още живеех у дома, преди по-малко от година бях постъпила на първата си работа. С първия чек си бях купила костюм. Късо сиво сако, вталено, в комплект с пола. Алекс каза, че бил страшно секси. Искаше ми се да го нося всеки ден.

Вечерта, когато Бела замина, тя се вмъкна в стаята ми много късно. Бях затворила очи, но не спях. По онова време ми беше писнало от нея. Беше ми дошло до гуша от номерата ѝ, от тревогите, които причиняваше на татко. Неприятностите я следваха като сянка. Също като улична котка, тя знаеше, че не бива да ѝ обръща внимание, но така и не можеше да се сдържи. Вече бе отстранена от гимназията, задето преди абитуриентския бал отишла на парти, където всички се развилнели; едно от момчетата бе откарано в болница с алкохолно отравяне, за което писаха дори в местния вестник. Беше ѝ забранено да влиза в близкия магазин, защото беше откраднала червило, а татко намери марихуана в стаята ѝ. След това взе колата на татко и я заби в телефонен стълб. Нямаше пострадали, поне не много, слава богу. Полицаите дойдоха у нас, включили червените и сините светлини, за да ни съобщят, че колата е зарязана смазана, и татко излъга — не се случваше за пръв път, със сигурност нямаше да е за последен — за да защити малкото си момиченце. Много я мразех тогава, защото татко излъга заради нея. Той каза на полицията, че няма представа кой е шофирал, че колата сигурно е била взета от някой, решил да се повози. Беше пребледнял, докато обясняваше; имаше болнав вид. Всички, включително и полицаите, се бяха досетили, че прикрива Бела.

Двете с нея бяхме станали коренно различни; направо не беше за вярване, че сме с еднакви гени. Аз не исках живот като нейния. Изобщо не исках да е около мен, сякаш се страхувах, че има опасност да прихвана онова, което тя разпространява.

— Франки? — прошепна Бела, когато се вмъкна в тъмната ми стая.