Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 134

Вдишвам дълбоко. Тук няма мирис на пръст и листа, нито на дървесна смола. Откъм океана не се носи аромат на сол и желязо. Мирише на съвсем обикновен апартамент. Присядам на канапето и въздишам. Няма птичи песни, не свири китара, не се носи смях. Това е просто нашият апартамент, все още затоплен от следобедното слънце. Обикновен е като всеки друг, пълен с обичайните неща — едно списание, снимка, чаши. Ще се окаже, че татко е прав.

Животът ще стане по-хубав, duci.

Епилог

Повечето дни идвам да обядвам тук. Обикновено кафенето е тихо и хладно. От другата страна на пътя е, точно срещу плажа, който е скалист и огражда бледозеленото, искрящо море. Кафенето нито е красиво, нито модерно; храната е семпла, традиционна. Има дни, в които готвачът закъснява и сервират единствено онова, което човекът зад бара опече на скарата или изпържи — цели риби, сребърните люспи, почернели на райета — и домашно изпържени картофи. В най-горещите дни си поръчвам бриош със сладолед или гранита.

— Buongiorno — въздиша срещу мен сервитьорката. В едната ръка носи поднос мръсни чаши. — Аз съм Кармелита. Усмихвам се и отговарям на италиански.

— Нова си.

— Пръв ден ми е — обяснява тя. — Бях във ваканция. Хърватска.

— Хубаво ли беше?

— Много. Ходила ли си?

— Не. Все още не съм.

— Трябва да отидеш. Много е евтино.

— И тук е евтино.

Тя се смее и клати глава.

— Не е като тук. Повярвай ми. А пък морето… толкова е бистро. Само че не можеш да останеш завинаги във ваканция. Трябваше да се върна на работа.

Кимам, но не съм работила истински от месеци. Брах плодове в различни ферми, мих чинии и подове, пасох кози, какво ли не, за да си помогна и платя на местата, където отсядах. На едно място дори гледах две четиригодишни близначета. Това ми напомни за Съмър, която се грижеше за племенниците си.

Сега съм в Сицилия и често отсядам при далечни роднини, хора, чиито лица едва помня, но които ми казват, че ме помнят още от времето, когато съм била „толкова голяма“ и сочат височина около коленете си. Те имат носове или очи, или изражения като на лелите и се грижат за мен по същия начин — досаждат, глезят ме.

Работата, по начина, по който я възприемам — малкото бюро в съвета, любимата ми чаша, таблото със задачи и стари снимки, карикатурата за понеделниците — всичко това ми се струва поне на един милион години. Те наистина са на милион километри и сега някой друг седи на стола ми, нейните неща са на таблото, нейната чаша е оставена на бюрото.

Вдишвам сицилианския въздух, топлината, мириса на сол.

— Аз съм Франческа — представям се на Кармелита.

— Здравей, Франческа. Какво да ти донеса?

— Рasta alla norma.

— Добре.

Тя отнася менюто и я чувам как съобщава поръчката ми в кухнята, докато се връща към бара.

Замислям се дали да не извадя от раницата книгата, която чета, но решавам да се въздържа. Вместо това отпивам от чашата вода, поглеждам към пътя и протягам крака под масата. Те са загорели от слънцето, по-тъмно са от едно време, когато бях дете.