Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 136

— Не си оттук — отбелязва тя. Множеството, нахлуло през обедната почивка, вече се е разотишло и скоро ще започне сиестата. Този следобед сигурно ще отида да поплувам или пък ще напиша писмо, докато съм на плажа.

Дръпвам ципа на чантата, за да си извадя портфейла.

— Не съм.

— Приличаш обаче на италианка. И говориш добре.

— Семейството ми — обяснявам. — Семейството на мама е от Калабрия, а на татко от Сицилия.

— Аха — кима тя. — Значи откъде си?

Поставям раницата на коленете и все още се опитвам да напипам портфейла. Вместо това откривам нещо друго. Свивам пръсти около него, просто по навик, разсеяно. Този талисман нося навсякъде, докато пътувам.

— Извинявай… Америка. От Америка съм.

— А, супер — отвръща тя.

Наблюдавам как лицето ѝ грейва и знам какво си мисли. Представя си Калифорния, слънцето и сърфа, знаменитостите, бързите автомобили, широките платна, евтиния лак за нокти. Може пък да вижда своята версия на Ню Йорк: сериозната, прочута дама на пристанището, Емпайър Стейт Билдинг, светлините на Бродуей и разходките с файтони из Сентрал Парк. Представя си Америка на сериалите и филмите, посветени на Коледа.

Едва ли мисли за мястото, откъдето съм. За сивото небе, за дъжда, който приижда с мирис на тежко, влажно и сладко. Огромните чаши кафе. Дърветата, прави като колони, които скриват светлината, мириса на влажна почва и първите, изпълнени с надежда, пролетни трилиуми. Великолепният хляб с глухарче на Мериъм; Хюя — боса, весела, търси смръчкули; и Джак, почти черните му очи, начинът, по който се смее, седи на канапето точно до мен, толкова близо, че можем да се докоснем.

Поемам си бързо дъх. Вече от месеци говоря на италиански, но ето че най-неочаквано думите изчезват. Вместо това спомените се изпълват с гласа му, дълбок и нежен.

— Дълго ли ще отсъстваш?

— Известно време.

— Бягаш ли? — Долових тревога.

— Този път не.

Колко тъмни очи. Тъмни като крило на гарван, тъмни като еспресо. Наблюдават ме така, както човек наблюдава изгряващото слънце. Протягам ръка към него.

— Има хора, при които трябва да се върна. — Пръстите ми търсят неговата топлина.

Вдигам очи към Кармелита.

— Извинявай — шепна на английски.

Тя свива рамене с усмивка и чака.

Отварям юмрук, в който държа малко бунгало от кибритени клечки, вместо пари. Кармелита се навежда, за да го види.

Поставям го на масата и отново пъхвам ръце в раницата, разравям всичко вътре. Хавлиена кърпа, книга, суичър.

— Permesso — извинявам се аз, когато италианският ми се връща. — Портфейлът ми е някъде тук.

Кармелита сочи бунгалото.

— Какво е това?

Проследявам накъде сочи пръстът ѝ. Към дървените стени, направени от кибритени клечки, миниатюрните прозорци. Топката на вратата е паднала, но всичко останало си е на мястото. Съвършено, миниатюрно копие на бунгалото в гората. Почти чувам гласа на стелеровата сойка, представям си сините пера, усещам уханието на лимоновата смола на кедрите. Виждам маргарити, които мога да вплета като венче за тъмна коса. Усещам ръка с широка длан и груби пръсти, които се сплитат с моите.