Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 133
Хана Тъниклиф
Спомням си как Алекс се прибираше от работа. Подрънкваше с ключовете. Лъхтеше, докато си сваляше обувките край вратата. Пускаше чантата си до обувките. Подръпваше възела на вратовръзката. Аз бях на канапето. Четях списание или гледах новините. Той приближаваше и ме целуваше по косата. Усещах дъха му до косата си.
— Здрасти, Франки.
— Здрасти.
След това влизаше в кухнята и отваряше вратата на хладилника. Търсеше бира или да похапне нещо преди вечеря.
— Как мина денят ти? — провиквах се аз.
— Както всеки ден.
Това бе неизменният отговор. Все едно и също. И така до деня, в който нямаше отговор. Нямаше вече
Светлоотразителните номера на пощенските кутии проблясват като котешки очи. Моята кола е единствената на пътя. Полянките пред някои къщи стигат чак до канавката, в която гният листа и дават храна на червеи и гъби. Смръчкули.
Скоро ще стигна до пощенската кутия със слънчоглед от едната страна. Жълт, изпълнен с надежда на фона на очукания метал. Намалявам. След това ще видя малката зелена къща с кошерите отзад.
Пътен знак сочи към Едисън. Завивам в обратната посока. Пред мен е магистралата, тъмна и извита.
Въпреки че пада нощ, тъмнината сякаш се отдръпва, докато шофирам. Магистралата е осветена, светлина идва от скупчените къщи, от светофари, от прожекторите на билбордове, които рекламират кафе, разпродажби на дрехи и здравни застраховки.
Минавам покрай детски площадки, сега празни, защото е късно, покрай бензиностанции и магазини. Кварталите изглеждат еднакви — гараж, ограда, пощенска кутия, гараж, ограда, пощенска кутия…
Най-сетне виждам блок във ванилов цвят с малки балкончета. Ето и кухненския прозорец с кристална висулка. Стаи, пълни с вещи, призраци и спомени. Паркирам колата и слизам. Вадя единствено ключовете и оставям останалите си вещи на задната седалка. Само в случай, че не успея. Само в случай, че имам нужда да избягам.
Отварям входната врата, без да обръщам внимание на редицата сребърни пощенски кутии с тъмни усти. Тръгвам през вратата към стълбите, вместо да се кача на асансьора, и всяка стъпка отеква по хладното бетонно стълбище. Дишам по-бързо, сърцето ми блъска. Когато стигам до нашия етаж, ключът ми се плъзва с лекота, въпреки че вратата е тежка и трябва да я блъсна. Вътре е тъмно. Протягам ръка към ключа за лампата.
Преглъщам страха, който се надига в гърлото ми.
В коридора има чанта. Влизам бавно в хола и тук също паля лампата. Толкова е тихо, като странен пашкул. Забелязвам списания, посветени на сърфа, на странична масичка снимката на двама ни край морето. Сиво одеяло е сгънато и метнато на подлакътника на канапето. Всичко е каквото си беше. Поглеждам през отворената врата на кухнята, където блести машината за кафе, а отгоре са двете ни чаши. Ослушвам се и чакам призраците да ме връхлетят. Чакам наситени спомени, за да потъна в тях. Вместо това ме обгръща тишина.
