Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 132

Спирам на мястото, на което пътеката докосва водата. По-точно казано, водата плиска в пътеката. Колко необуздан ми се струва океанът след горската тишина и спокойствие. Колко различни са и звуците, и миризмите. Носи се остър, металически, живителен аромат на сол. Свалям обувките и ги хвърлям зад себе си. Топвам единия си крак във водата. Побиват ме студени тръпки и аз го дръпвам. Винаги е така, напомням си аз. Отначало е прекалено студено.

Насилвам се да вляза, все още облечена в лятната си рокля, и напредвам, докато водата стига до коленете ми. Студът ми носи сладка болка. Навеждам се и плувам чак до там, където вълните се разбиват в скалите. Там е спокойно, нося се като шамандура в студа, надигам се и се спускам с нежното люшкане на океана. Поглеждам към ръцете си през зеленикавата вода. Кожата на пръстите ми е започнала да се набръчква. Поглеждам лявата ръка и диамантът намига като око.

Tesoro mio, шепна, въпреки че съм го наричала с тези думи единствено наум. Tesoro mio, съкровище мое, любими мой. Представям си го до мен, както беше преди много години, онази нощ, усмихнат щастливо, блестящ, като създание от друго измерение. Също като ангел.

Двайсет и трета глава

Когато се връщам мокра, Бела ме зяпва. Палатката вече я няма; на земята е останал единствено квадратен отпечатък. Знам, че тя е готова за тръгване.

— Ще останем ли?

Клатя глава.

— Ти си тръгваш.

— Няма да те оставя…

— Нямах това предвид. Скоро ще се прибера. Просто ми трябва известно време.

— Не трябва да оставаш сама — мръщи се тя.

Знам, че тя ще остане тук, докато имам нужда от нея. Ще спи в колата си и ще откаже да си тръгне, също както преди. Само че настъпи времето да си тръгваме и поне засега да се върна към живота, който изоставих.

— Няма — уверявам я.

Тя докосва ръката ми.

— Призраците не се броят, Франки.

Усмихвам се.

— Идвам след теб. Имаш много работа, ако си решила да се преместиш тук.

— Може да почака.

— Няма нужда да се безпокоиш.

Тя мига.

— Това ми е работата.

— Тръгвам веднага след теб.

Кара ме да обещая и аз послушно изпълнявам.

След като си тръгва, започвам да си събирам багажа и вадя дрехите си от килнатия гардероб. Пръстите ми напипват нещо, натъпкано най-отзад. Вадя го и го разгръщам. Черната ми рокля. Дебела, шумоляща и твърда… Напомня ми за сандвичи с краставички. В стаята няма въздух. Търся свобода.

Прибирам роклята и нахлузвам топ с дълги ръкави, излизам от бунгалото. Тежкият ключ е в джоба на дънките. Светлината угасва, но небето все още не е потъмняло.

Подкарвам със свален прозорец. Въздухът е свеж, гъделичка дробовете ми. Заглеждам се по алеите, представям си къщите в края им. Представям си и хората из целия щат Вашингтон, сгушени в домовете си, гледат телевизия в хола, прибират мръсните чинии в съдомиялната в кухнята.